— Аз ще ви помогна — добродушно рече Кланси.
Внезапно Ключаря изпита желанието да изостави колата и да побегне, но се отказа, тъй като разбра, че положението е безнадеждно. С примирение той вкара ключа в бравата и отвори багажника.
За по-малко от минута сложи крика на място, развинти гайките на колелото и започна да повдига колата откъм задната броня. Куфарите, кожените палта и сребърните съдове бяха струпани на купчина в единия край на багажника. Докато работеше, Ключаря забеляза, че полицаят внимателно разглежда колекцията. Колкото и невероятно да бе, той мълчеше.
А всъщност Ключаря не знаеше, че мисловният процес при Кланси се задвижва твърде бавно.
Кланси се наведе и попипа едно от палтата.
— Не е ли малко топло за това?
През последните десет дни температурите в града не падаха под тридесет и пет градуса.
— Ами жена ми… понякога й е студено.
Гайките бяха отвинтени, а колелото свалено. С едно движение Ключаря отвори задната врата и пъхна вътре колелото.
Полицаят проточи шия над капака на багажника и започна да разглежда вътрешността на колата.
— Ами женичката ви не е ли с вас?
— Аз… аз отивам да я взема.
С всички сили Ключаря се опитваше да освободи резервното колело, но контрагайката заяждаше. Счупи си един нокът и одра кожата на пръстите си, докато я развинти. Без да обръща внимание на раните, той измъкна колелото от багажника.
— Странна работа!
Ключаря замръзна на място. Не смееше да се помести. Имаше чувството, че се изкачва към своята Голгота. Интуицията му подсказваше на какво се дължи това.
Съдбата му бе предоставила възможност, а той я отхвърли. Нямаше никакво значение, че не бе осъществил решението си на практика. Съдбата беше проявила благосклонност, но Ключаря бе отхвърлил нейния добронамерен жест. И ето, сега разгневена, съдбата му обръщаше гръб.
Обзет от ужас, като си спомни онова, което така лесно бе забравил преди няколко минути — ужасната цена на едно повторно затваряне зад решетките, едно дълго затворничество, което би продължило до края на живота му. Свободата му изглеждаше по-скъпа от всякога. А естакадата пред него сякаш се намираше на другия край на света.
Накрая Ключаря разбра знаменията от последния ден и половина. Те му бяха предоставили възможност да се освободи от досегашното си съществуване и да заживее нов и скромен живот, един изход за утрешния ден. Ах, само ако знаеше!
Вместо това той беше изтълкувал погрешно знаменията. С арогантност и суетност бе възприел добронамереността на съдбата като собствена неуязвимост. Беше взел решението. А това бе резултатът. Сега беше твърде късно.
Наистина ли? Късно ли бе дори за една последна надежда? Ключаря затвори очи.
И ето той се закле — като взе твърдото решение, което смяташе да изпълни при първа възможност, че ако сега му се удадеше и най-малкият шанс за спасение, никога повече през целия си живот да не се занимава с нечестни дела.
Ключаря отвори очи. Полицаят се отдалечаваше към друга кола, чийто шофьор беше спрял, за да попита за пътя.
Без да може сам да повярва, Ключаря постави бързо колелото, завинти гайките и освободи крика, като го метна в багажника. Но постъпвайки инстинктивно като добър механик, той отново затегна гайките, след като колелото беше стъпило на земята. Когато полицаят се върна, беше успял да пререди нещата в багажника.
Забравил за доскорошните си съмнения, Кланси кимна одобрително:
— Е, какво? Свършихте ли?
Ключаря затръшна капака на багажника. И едва тогава моторизираният полицай Кланси забеляза регистрационния номер от Мичиган.
Мичиган. Зелено на бял фон. Някаква мисъл, заспала в дълбините на мозъка му, се раздвижи.
Дали не беше днес или вчера, или пък завчера?… Неговият взводен командир, който четеше пред строя последния бюлетин високо на глас… беше казал нещо за зелено на бял фон…
Кланси се опита да си спомни. Но бюлетините бяха толкова много и в тях се говореше за толкова търсени престъпници, за безследно изчезнали хора, коли, за обири. Всеки ден будните и старателни младоци от полицията бързо записваха данните в бележниците си, като се опитваха да запомнят информацията. И Кланси все се опитваше да постигне това. Но поради бързата реч на лейтенанта и бавния си почерк той неизбежно изоставаше. Зелено на бял фон. Опита се да си спомни.
— От Мичиган, а? — посочи Кланси номера.
Ключаря кимна. Чакаше неподвижно. Колко много може да претегли човешката душа.
— „Уотър Уънърленд“20 — прочете на глас Кланси инициалите на номера. — Чувал съм, при вас имало риба.
— Да… има.
— Някой ден може да отскоча дотам. Аз съм въдичар.
Зад тях се разнесе нетърпелив клаксон. Кланси затвори вратата на форда. Изглежда си спомни, че е полицай.
— Я да освободим пътя!
Зелено на бял фон — тази мисъл не му даваше мира.
Моторът забръмча и Ключаря потегли. Кланси го наблюдаваше как се отдалечава. Внимателно, без да избързва, или пък да се бави, изпълнен с твърда непоколебимост, Ключаря насочи колата към подстъпа на естакадата.
Зелено на бял фон. Кланси поклати глава и се върна в центъра на кръстовището. Ненапразно го наричаха най-тъпото ченге от бранша и друг като него рядко можеше да се намери.