— Някой ден може да отскоча дотам. Аз съм въдичар.
Зад тях се разнесе нетърпелив клаксон. Кланси затвори вратата на форда. Изглежда си спомни, че е полицай.
— Я да освободим пътя!
Зелено на бял фон — тази мисъл не му даваше мира.
Моторът забръмча и Ключаря потегли. Кланси го наблюдаваше как се отдалечава. Внимателно, без да избързва, или пък да се бави, изпълнен с твърда непоколебимост, Ключаря насочи колата към подстъпа на естакадата.
Зелено на бял фон. Кланси поклати глава и се върна в центъра на кръстовището. Ненапразно го наричаха най-тъпото ченге от бранша и друг като него рядко можеше да се намери.
17
Бялата с небесносини ивици линейка и мигаща синя лампа зави от авеню „Тюлейн“ към входа за спешни случаи на Благотворителната болница. Линейката спря. Вратите бързо се отвориха. Изнесоха носилката с Додо и с професионална бързина санитарите я плъзнаха на една количка към входа с надпис „Вход за бели пациенти“.
Къртис О’Кийф следваше плътно количката, като подтичваше, за да не изостава.
Санитарят отпред извика:
— Спешен случай! Отдръпнете се!
Тълпата в преддверието се отдръпна, за да стори път на малката група. Повечето устремиха погледи към бялото, восъчнобледо лице на Додо.
Летящите врати на отделението за спешни случаи се отвориха, за да пропуснат носилката. Отвътре се разкри напрегната картина на медицински сестри, лекари и други носилки.
Някакъв санитар се изпречи пред Къртис О’Кийф.
— Моля да изчакате тук!
— Но аз искам да разбера… — възпротиви се О’Кийф.
Една от минаващите сестри спря за миг до вратата:
— Ще направим всичко възможно. Някой от лекарите ще ви се обади, щом се освободи.
И тя продължи навътре в отделението. Летящите врати се затвориха.
Къртис О’Кийф остана пред вратите на отделението с премрежен поглед и сърце, разкъсвано от отчаяние.
Преди по-малко от половин час, след като Додо си замина, той кръстосваше гостната на апартамента, обзет от объркани и тревожни мисли. Инстинктът му подсказваше, че нещо от живота му си е отишло и че повече нямаше да се върне при него. Но разумът му се надсмиваше. И други преди Додо бяха идвали и си бяха отивали и той беше надживял раздялата с тях. Но идеята, че този път всичко е по-различно, беше абсурдна.
Дори и така изпита изкушението да настигне Додо, да отложи навярно раздялата с няколко часа, та да претегли още веднъж чувствата си. Разумът му обаче надделя. Той остана в апартамента.
А след няколко минути чу сирените. Отначало не обърна внимание. Но доловил после, че пристигат нови линейки и че броят им пред хотела започва да расте, той се приближи до прозореца. Суматохата долу го накара да слезе. Излезе както беше облечен — по риза, без сако.
Докато чакаше асансьора на дванайсетия етаж, до слуха му достигнаха тревожни шумове. През следващите пет минути асансьорът не дойде, а площадката се изпълни с народ и Къртис О’Кийф реши да се спусне по аварийното стълбище. Докато слизаше надолу, разбра, че и на други им беше хрумнала същата идея. Като наближи долните етажи, шумовете станаха по-ясни и възползувайки се от качествата си на атлет, той се понесе бързо надолу.
Във фоайето от възбудените зяпачи разбра какво се бе случило. И тогава най-чистосърдечно започна да се моли дано Додо да е напуснала хотела преди злополуката. Миг по-късно видя да я изнасят в безсъзнание от асансьорната шахта.
Жълтата рокля, която толкова харесваше, косата й, ръцете и краката — всичко беше покрито с кръв. Върху лицето й блуждаеше знакът на смъртта.
В този миг под въздействието на някакво незаличимо прозрение Къртис О’Кийф осъзна истината, която така дълго беше крил от самия себе си. Той я обичаше. Обичаше я нежно и пламенно, с цялата преданост, на която бе способен. Макар и късно, той разбра, че е извършил най-голямата грешка в живота си, като е оставил Додо да си отиде.
Сега размисляше с горчивина, спрял поглед върху вратата на отделението за спешни случаи. Внезапно вратите се разтвориха и оттам излезе една сестра. Той се приближи към нея, но тя поклати глава и забърза нататък.
Обзе го чувство на безпомощност. Всъщност не можеше да направи почти нищо. Но щеше да направи онова, което бе в неговите възможности.
Извърна се и закрачи из болницата. Пробиваше си път из навалицата в приемните и коридорите, следваше надписите и стрелките по пътя към своята цел. Отваряше врати с табелки „вход забранен“, без да обръща внимание на възраженията на секретарките, и се изправи пред бюрото на директора.
Директорът се надигна сърдито от стола си. Но когато Къртис О’Кийф се представи, гневът му спадна.