След петнайсет минути директорът излезе от спешното отделение, придружен от слаб, тих човек, когото той представи като доктор Боклеър. Докторът и О’Кийф се здрависаха.
— Разбрах, че сте приятел на младата дама, доколкото знам, госпожица Лаш.
— Как е тя, докторе?
— Състоянието й е критично. Правим всичко възможно. Трябва да ви кажа, че има голяма вероятност да не оживее.
О’Кийф остана мълчалив, обзет от скръб.
— Има опасна рана на главата — продължи докторът, — която от външния преглед, изглежда, се дължи на фрактура на черепа. Вероятно парченца от черепа са попаднали в мозъка. Ще бъдем наясно, след като излезе рентгеновата снимка.
— Отначало подлагаме болните на реанимиране — обясни директорът.
Докторът кимна.
— Правим й кръвопреливане. Изгубила е доста кръв. Правят се опити да се върне в съзнание.
— Докога?
— Реанимирането ще продължи поне един час. А ако рентгеновата снимка потвърди диагнозата, ще се наложи незабавно да я оперираме. Има ли роднини в Ню Орлийнс?
О’Кийф поклати глава.
— Всъщност това няма значение. При такива спешни случаи законът ни дава право да действаме без разрешението на близките.
— Може ли да я видя?
— Може би по-късно, но не и сега.
— Докторе, ако нещо ви е необходимо по отношение на парите или професионално съдействие…
Директорът го прекъсна спокойно:
— Нашата болница е безплатна, господин О’Кийф. Тя е за бедните и спешните случаи. И все пак тук предлагаме обслужване, което не може да се плати с пари. До нас се намират два медицински колежа и техните специалисти винаги се отзовават. Трябва да ви кажа, че доктор Боклеър е една от водещите неврохирурзи в страната.
— Извинете — отвърна смирено О’Кийф.
— Има само едно може би — каза докторът.
О’Кийф вдигна глава.
— Пациентката сега е в безсъзнание и е под наркоза. Допреди малко имаше моменти на просветление. В един от тези мигове тя повика майка си. Ако е възможно, доведете я тук…
— Възможно е — отговори О’Кийф с чувство на облекчение, че може да свърши нещо.
От телефонния автомат в коридора Къртис О’Кийф се свърза с Ейкрън, щат Охайо. Звънеше в хотел „О’Кийф Кайахога“. Управителят Харисън беше в кабинета си.
— Оставете всякаква работа — разпореди се О’Кийф. — Няма да се занимавате с нищо друго, докато не свършите колкото може по-бързо това, което ще ви кажа.
— Слушам, господине — разнесе се в слушалката бодрият отговор на Харисън.
— Трябва да се свържете с госпожа Айрин Лаш от улица „Иксчейндж“, Ейкрън. Не зная номера на къщата. — О’Кийф беше запомнил името на улицата от оня ден, когато двамата с Додо й изпратиха кошницата с плодове. Нима това бе станало във вторник?
Той чу как Харисън каза на някого в кабинета си:
— Веднага ми дайте телефонният указател!
— Вижте се лично с госпожа Лаш — продължи О’Кийф. — Трябва да й предадете неприятната новина, че дъщеря й До-роти е ранена при нещастен случай и може да умре. Искам госпожа Лаш да пристигне в Ню Орлийнс, колкото е възможно по-бързо. Ако се наложи, наемете самолет. Не пестете парите.
— Почакайте, господин О’Кийф — в телефона се разнесоха резките заповеди на Харисън: — Свържете ме с авиокомпания „Истърн Еърлайнс“, с бюрото за билети в Кливланд. След това ми намерете една лимузина с добър шофьор да се яви на изхода на „Маркет стрийт“. — После гласът му прозвуча по-силно в слушалката: — Слушам ви, господин О’Кийф.
— След като всичко е готово — разпореди се О’Кийф, — нека ми се обадят в Благотворителната болница.
Той затвори телефона, убеден, че разпорежданията му ще бъдат изпълнени. Добър човек е този Харисън. Може би заслужава да го прехвърлят в някой по-представителен хотел.
След деветдесет минути рентгеновите снимки потвърдиха диагнозата на доктор Боклеър. Започнаха да подготвят операционната на дванайсетия етаж. Неврохирургичните операции при успешен край продължаваха няколко часа.
Преди да откарат Додо в операционната, позволиха на Къртис О’Кийф да я види за кратко. Беше пребледняла и в безсъзнание. Стори му се, че цялата й миловидност и жизнерадостност са я напуснали.
Вратите на операционната се затвориха.
Майката на Додо беше на път за града. Харисън го уведоми за това. Макдермот от „Сейнт Грегъри“, комуто О’Кийф позвъни преди няколко минути, се зае с посрещането на госпожа Лаш и довеждането й в болницата.
Засега нямаше какво повече да прави, освен да чака.
О’Кийф отклони поканата да си почине в кабинета на директора. Реши да чака на дванайсетия етаж, докогато се наложи.
Изведнъж го обхвана желанието да се моли.