— И какво е то?
— Понякога ще има и примирия. — Ройс взе каната и празните чаши. — Имам чувството, че сега беше едно от тях.
Бе вече нощ.
За хотела беше отминал поредният работен ден. Той се различаваше от останалите, но въпреки неочакваните събития всекидневната работа беше продължила своя ход. Резервации, настаняване на гости, административни задължения, работеха инженерите, гаражът, счетоводството, кухните… всички бяха насочили усилията си към единствената проста задача. Да посрещнат пътника, да го приемат, да му предоставят възможност да си почине и да го отпратят оттатък.
Скоро цикълът щеше да започне отново.
Уморен, Питър Макдермот се приготви да си върви. Угаси осветлението в кабинета и като излезе, премина през целия мецанин. На едно огледало до стълбището към фоайето видя отражението си. За пръв път забеляза, че костюмът му е измачкан и изцапан. Станало е, припомни си той, когато се проврях под развалините на асансьора при умиращия Билибой.
Опита се да пооправи сакото, като прокара ръка по него. Някакво леко прошумоляване го накара да бръкне в джоба си и пръстите му напипаха лист хартия. Извади го и си спомни. Беше бележката, която Кристин му подаде, когато той излезе от съвещанието — съвещанието, на което бе поставил кариерата си на карта и бе спечелил.
Беше забравил за бележката. Разгърна я с любопитство и прочете: „Хотелът ще бъде чудесен, защото ще прилича на човека, който го ръководи.“
А отдолу Кристин бе написала с по-ситен почерк: „П. П. Обичам те.“
И като се усмихна, той се упъти с широки крачки към фоайето на своя хотел.