— Добре. Благодаря! — Макдермот записа набързо някакво име и затвори телефона. — Албърт Уелс от Монреал.
— Познавам го — каза Кристин. — Той е приятен, дребен човечец, който отсяда всяка година тук. Ако искаш, ще проверя какво е станало.
Той се поколеба, като гледаше тънката слаба фигура на Кристин.
Телефонът иззвъня пронизително и Питър вдигна слушалката.
— Извинете, господине — каза телефонистката, — не можем да открием господин Огилви.
— Няма значение. Свържете ме със старши пиколото.
Макар и да не можеше да уволни инспектора на хотела, помисли си Макдермот, би могъл да вдигне малко пара сутринта. Междувременно щеше да изпрати някой друг да провери за неприятностите на единайсетия етаж, а самият той да се заеме с дука и дукесата.
— Пиколото се обажда — чу той по телефона и разпозна глухия носов глас на Хърби Чандлър. Чандлър, както Огилви, беше от старите служители в „Сейнт Грегъри“ и според слуховете вършеше повече дребни мошеничества в хотела от всеки друг служител.
Макдермот му обясни проблема и го помоли да провери за оплакването около набедената секс-оргия. Както можеше да се очаква, веднага последва протест.
— Това не е моя работа, господин Мак, а и тук, долу, все още сме заети — тонът беше характерен за Чандлър, полуподмазващ се и полунахален.
Макдермот се разпореди:
— Това не ме засяга. Искам да провериш защо е постъпило оплакване — и като взе ново решение, добави: — Прати едно пиколо с шперц да посрещне госпожица Франсис на мецанина.
Затвори телефона, преди да е последвал по-нататъшен спор.
— Да вървим — каза той и докосна леко раменете на Кристин. — Вземете пиколото и кажете на своя приятел да преживява кошмарите си под завивките.
2
С лице на невестулка, издаващо вътрешната му тревога, Хърби Чандлър стоеше замислен до бюрото си във фоайето на „Сейнт Грегъри“.
Разположено в централната част, до една от набраздените бетонни колони, които се издигаха до претрупания с орнаменти таван, мястото на старши пиколото даваше възможност да се наблюдава какво става във фоайето. Участниците в конгресите влизаха и излизаха през цялата вечер, а с приближаването на малките часове непоколебимото им веселие растеше пропорционално с погълнатия алкохол.
Докато Чандлър стоеше по навик нащрек, група шумни гуляйджии влязоха през вратата откъм „Карънделит стрийт“ — трима мъже и две жени. Носеха чаши, които туристите получават срещу един долар в бара на Пат О’Брайън оттатък във Френския квартал. Единият от мъжете едва се държеше на краката си и другите го прикрепяха. Тримата носеха значки с емблемата на конгреса. На тях беше написано „Голд Краун Кола“, а под надписа се четяха имената им. Хората във фоайето добродушно им сториха път и петорката се изниза към бара на мецанина.
Все още продължаваха да пристигат нови клиенти, дошли с последните самолети и влакове; в момента някои от тях се настаняваха по стаите от взвода момчета на Чандлър, макар че думата „момчета“ се използуваше фигуративно, тъй като нито един от тях не беше под четиридесетте, а някои от сивеещите ветерани работеха в хотела повече от четвърт век. Хърби Чандлър, който имаше пълномощията да наема и уволнява персонала от пиколи, предпочиташе по-възрастните мъже. Когато на човек му се наложи да се напъва и да сумти под тежестта на багажа, той обикновено получава по-големи бакшиши от младоците, които премятат чантите, като че ли са пълни с въздух. Един от възрастните служители, който всъщност беше здрав и жилав като катър, имаше свой трик — оставяше куфарите на пода, хващаше се за сърцето, а после ги вдигаше отново, поклащаше глава и продължаваше да ги носи. Това представление рядко носеше по-малко от един долар печалба — подгонени от съвестта си, гостите бяха убедени, че старият човек ще получи сърдечна криза на следващия ъгъл. Те не знаеха, че десет процента от бакшиша им отива в джоба на Хърби Чандлър наред с всекидневната такса от два долара, която той изискваше от всеки пиколо като залог, да не го изхвърли от работа.
Частната данъчна система на старши пиколото предизвикваше вълна от сподавено недоволство, макар че пъргавите момчета печелеха допълнително по сто и петдесет долара седмично, когато хотелът биваше пълен. В такива вечери като днешната Хърби Чандлър оставаше на поста си и след работно време. Без да има вяра някому, той предпочиташе да бди над своя дял и тайно съумяваше да си състави мнение за гостите, като преценяваше колко ще изстиска от всеки курс до горните етажи. В миналото неколцина отцепници се бяха опитали да измамят Хърби, като криеха част от бакшишите. Но последваха неизменно бързи и безмилостни репресивни мерки и едномесечното отстраняване от работа по някое измислено обвинение обикновено вкарваше бунтовника в правия път.