Когато излезе от банята, нечии ръце я подкрепиха до леглото. Сгуши се в чистите ленени завивки и отново чу спокойният бодър глас на Питър Макдермот. Марша си помисли, че този глас й харесва, а също и неговият собственик.
— Ние с Ройс си тръгваме сега, госпожице Прейскът. Вратата на тази стая е самозаключваща се, а ключът е до леглото ви. Никой няма да ви безпокои.
— Благодаря ви — и тя попита със сънен глас: — Чия е тази пижама?
— Моя. Съжалявам, че е толкова голяма.
Тя се опита да кимне с глава, но беше твърде уморена.
— Няма значение… хубава е…
Беше доволна, че това е неговата пижама. Обхвана я успокояващо усещане, че най-подир той я е прегърнал.
— Хубава е — тихо повтори тя и това бе последната й мисъл, преди да заспи.
8
Питър чакаше сам асансьора на петия етаж. Алоисиъс Ройс се бе качил вече със служебния асансьор на петнайсетия етаж, където се намираше неговата стая до личния апартамент на собственика на хотела.
Тежка вечер, помисли си Питър, с полагаемите се неприятни инциденти, но те бяха обичайни неща за такъв голям хотел и често бележеха истинското всекидневие, с което служителите бяха привикнали.
Когато асансьорът пристигна, той каза на пиколото:
— Към фоайето, моля! — Не беше забравил, че Кристин го чака на мецанина, но работата на партера щеше да му отнеме само няколко минути.
Той забеляза с безпокойство, че асансьорът не тръгва, при все че вратите бяха затворени. Пиколото, който редовно работеше тук нощна смяна, местеше контролната ръчка назад и напред. Питър попита:
— Сигурен ли сте, че вратите са добре затворени?
— Да, господине, затворени са. Но не е, струва ми се, от вратите, ами от контактите в асансьора или тези на последния етаж — и мъжът кимна с глава към покрива, където се намираше машинното отделение, и добави: — Напоследък си имаме доста неприятности. Завчера и главният механик ги провери — той натисна силно ръчката. Асансьорът рязко се поклати и тръгна надолу.
— Кой асансьор е това?
— Четвърти.
Питър реши да попита главния механик каква е повредата.
Наближаваше дванайсет и половина според часовника във фоайето, когато Питър излезе от асансьора. Както винаги по това време, тук вече не беше така шумно, макар да имаше още доста хора, а музиката, която долиташе от съседния Син салон, показваше, че вечерята с танци върви успешно. Питър сви надясно към рецепцията, но бе изминал едва няколко крачки, когато видя някаква дебела поклащаща се фигура да се приближава към него. Беше Огилви, главният полицейски инспектор на хотела, който беше изчезнал преди това. Бившият полицай, работил посредствено преди години в полицията на Ню Орлийнс, беше придал преднамерено безгрижен вид на масивното си, ъгловато лице, макар че свинските му очички шареха, улавяйки всичко наоколо. Както винаги, около него се носеше тежката миризма на пура, а от горния джоб на сакото му се подаваше кутия с плътно наредени дебели пури подобно на неизстреляни торпеда.
— Разбрах, че сте ме търсил — каза Огилви с безизразен и равнодушен тон.
Питър почувствува, че го обзема наново предишният гняв.
— Разбира се, че съм ви търсил. Къде по дяволите бяхте?
— Върших си работата, господин Макдермот — гласът му беше учудващо тънък за огромния му ръст. — Ако искате да знаете, бях в полицейския участък и докладвах за неприятностите, които се случиха тук. Днес откраднаха един куфар от стаята за багаж.
— В полицейския участък! А в коя стая играхте покер?
Свинските очички проблеснаха сърдито.
— Ако смятате, че е така, можете да проверите или да говорите с господин Трент.
Питър кимна примирено. Знаеше, че само ще си загуби времето. Несъмнено алибито беше добре подготвено, а и приятелите на Огилви от участъка щяха да го защитят. Освен това Уорън Трент не би предприел нищо против Огилви, който работеше в хотела, откакто той беше негов собственик. Говореше се, че дебелият инспектор знаел някакви забравени тайни и по този начин имал власт над Уорън Трент. Независимо по какви причини позициите на Огилви бяха непоклатими.
— Хубаво, но просто пропуснахте два неприятни инцидента — каза Питър. — Справихме се и с двата.
Може би, помисли си той, в крайна сметка беше по-добре, че Огилви отсъствуваше. Без съмнение инспекторът на хотела не би откликнал на кризата на Албърт Уелс както Кристин, нито пък щеше да прояви такт и съчувствие спрямо Марша Прейскът. Питър реши да отпъди Огилви от мислите си и като кимна рязко с глава, се отправи към рецепцията.
Администраторът от нощната смяна, комуто беше позвънил преди това, стоеше зад банката. Питър реши да предприеме помирителна тактика.