Кристин отвори прозореца, когато полицаят се приближи към нея. Очевидно доволен от проверката, той каза:
— Трябва да заобиколите по другото платно, младежи. Карайте бавно, а полицаят на другия край ще ви даде знак, за да свиете пак от тази страна.
— Какво има? — попита Питър. — Какво се е случило?
— Удар и бягство. Станало е привечер.
— Има ли убити? — попита Кристин.
Полицаят кимна:
— Едно момиче на седем години — в отговор на потресените им физиономии той продължи: — Вървяло е с майка си. Майката е в болница, а детето е убито на място. Но който и да е бил в колата, трябва да е разбрал това и е избягал. Гадове! — процеди той.
— Ще го откриете ли?
— Ще го открием — полицаят кимна мрачно по посока на хората зад преградата. — Наште момчета си гледат добре работата, а и този случай доста ги разстрои. На пътя има стъкла и колата може да се разпознае по това.
Зад тях приближаваха светлините на други коли и полицаят им махна с ръка да продължат.
Без да проговорят, те потеглиха по отбивката, а на другия край им дадоха знак да се включат в своето платно. В ума на Питър витаеше някакво натрапчиво впечатление, блуждаеща мисъл, която не можеше да определи. Допускаше, че се беше разтревожил от този инцидент, както би го развълнувало някое внезапно нещастие, но сега го изтръгна гласът на Кристин:
— Ето че почти стигнахме — каза тя.
Завиха от „Елисейските полета“ към „Прентис авеню“. Сетне малката кола сви надясно, после наляво и спря на паркинга пред модерен двуетажен блок.
— Ако нямам късмет за нещо друго — провикна се Питър весело, — ще стана пак барман.
В дневната на Кристин, потопена в меки зелени и сини тонове, Питър смесваше коктейли в съпровод от чупене на яйчени черупки в съседната кухня.
— Работил ли си като такъв?
— Малко — той отмери три унции ръжено уиски, раздели го на две и после добави ангостура и „Пейшо“4. — Някой път ще ти разкажа за това.
Замисли се и препълни чашата с уиски, а покапалите капки по синия килим с цвят на порцелан от Уеджууд5 попи с носната си кърпа. Като се изправи, огледа дневната, която представляваше приятно съчетание от мебели и цветове: френска провинциална софа с дамаска на листа в бели, сини и зелени тонове, две кресла в стил Хепълуайт, разположени до шкафа с мраморен плот и инкрустиран с махагон бюфет, където приготви напитките. На стените имаше няколко гравюри, изобразяващи Френска Луизиана, и едно произведение на съвременната импресионистична живопис. Това внушаваше топлота и жизнерадост като самата Кристин, помисли си той. Само един тромав часовник на бюфета до него внасяше противоречива нотка. Часовникът, който отмерваше тихо ударите, беше несъмнено от викторианската епоха, с пиринчени завъртулки и овехтял циферблат, покрит с петна от влага. Питър го изгледа с интерес.
Когато занесе питиетата в кухнята, Кристин изсипваше част от купата с разбитите яйца в тигана с леко съскаща мазнина.
— Още три минути — каза тя — и всичко ще бъде готово. Той й подаде питието и те се чукнаха.
— Не забравяй как се прави омлетът ми — каза Кристин. — Вече е готов.
Омлетът беше приготвен така, както Кристин обеща: лек, пухкав и ухаещ на подправки.
— Това се казва омлет — увери я Питър, — но много рядко се случва такъв.
— Мога да варя и яйца.
— Някой друг път — каза той и махна безгрижно с ръка. След вечеря се върнаха в дневната и Питър приготви по още една чаша. Наближаваше два след полунощ.
Седнал на софата до нея, той посочи странния часовник:
— Имам чувството, че този часовник ме наблюдава и отбелязва времето с неодобрителен тон.
— Може би — каза Кристин. — На баща ми е. Беше в неговия кабинет, където пациентите можеха да го видят. Това е единствената вещ, която си оставих.
Настъпи мълчание. Веднъж Кристин му беше разказвала накратко за самолетната катастрофа в Уисконсин.
— Сигурно си се чувствувала отчайващо самотна след случилото се — отбеляза деликатно той.
— Искаше ми се да умра — отвърна тя простичко. — Макар че всичко това се преодолява, разбира се, след известно време.
— След колко време?
Тя се усмихна за миг.
— Човешката душа се съвзема бързо. Особено от онези желания, имам предвид това да умреш, което преминава след една, две седмици.
— А след това?
— Когато пристигнах в Ню Орлийнс — каза Кристин, — опитах се да си поставя за цел да не мисля за това. Беше ми все по-трудно и с течение на времето успехите ми намаляха. Знаех, че трябва да се заема с нещо, но нямах представа с какво и къде.
Тя замълча и Питър каза: