В друго време грижливо поддържаният външен вид би му доставил удоволствие, но днес това не го удовлетворяваше. Потиснатото настроение, което го беше обхванало през последните седмици, помрачаваше всичко останало. Спомни си че днес е вторник от решаващата седмица, и отново пресметна, както беше правил много сутрини досега. От днес оставаха само четири дни — четири дни, през които би могъл да запази делото на своя живот или да го провали.
Навъсен от собствените си мрачни мисли, собственикът на хотела закуцука към трапезарията, където Алоисиъс Ройс беше сервирал закуската. До голямата дъбова маса с колосана покривка и блеснали сребърни прибори стоеше подвижна масичка с нагревател, която бяха донесли преди няколко минути от кухнята на хотела със светкавична бързина. Уорън Трент вдървено се настани на стола, който Ройс му предложи, а после посочи с ръка към другия край на масата. Младият негър веднага сервира втори прибор и се мушна на свободното място. На масичката имаше още една закуска за такива случаи, когато, воден от капризите си, старецът решаваше да измени на навика си да закусва сам.
След като сервира двете порции омлет със сметана и сухар-чета, канадски бекон и овесена каша, Ройс замълча, тъй като знаеше, че собственикът ще заговори, когато сам реши. Досега не бе споменато нищо за издрасканото лице на Ройс или за двете лепенки от лейкопласт, които си беше сложил, за да прикрие най-опасните рани от снощния бой. Накрая, като отмести чинията си встрани, Уорън Трент отбеляза:
— По-добре си изяж всичко. Може би нито един от нас няма да се наслаждава повече на всичко това.
— Хората от тръста май не са си променили решението за продължаване на заема?
— Не, не са, а и няма да го променят. Поне засега — внезапно старецът стовари юмрука си на масата. — Боже господи! Навремето аз им давах тон и не танцувах по тяхната свирка. Преди всички, от първия до последния — банки, попечителски дружества и тем подобни, се надпреварваха да ми заемат от парите си и как ли не ме подвеждаха да им ги взема.
— Времената се менят за всички ни — Алоисиъс Ройс наля кафе. — Някои неща се оправят, други тъкмо обратното.
— Лесно ти е на тебе — каза кисело Уорън Трент. — Млад си още. Не си доживял да видиш как всичко, което си съградил, се разпада.
И ето че се стигна точно дотам, помисли си унило той. След четири дни, в петък, преди края на работното време, изтича двайсет и пет годишната ипотека на хотела, а синдикатът за инвестиране отказа да продължи срока. Първоначално той се учуди, когато разбра за това решение, но не се разтревожи. Предположи, че много други заемодатели ще му предложат нов заем, с несъмнено по-висок процент, но тези два милиона долара трябваше да се намерят независимо от условията. Едва когато всички отхвърлиха решително молбата му — банки, тръстове, застрахователни компании и частни заемодавци, неговата първоначална увереност го напусна. Един от банкерите, когото познаваше добре, откровено го посъветва:
— Хотели като твоя, Уорън, вече нямат предимство. Мнозина смятат, че е отминало времето на големите независими хотели и сега големи печалби могат да носят единствено веригите от хотели. А освен това я си погледни баланса. Ти постоянно губиш. Нима очакваш при това положение заемодателите да те субсидират?
Протестите му, че сегашните загуби са временни и че всичко ще се промени, когато бизнесът потръгне, не дадоха резултат. На него просто не му вярваха.
И точно в това безизходно положение позвъни Къртис О’Кийф, като му предложи да се срещнат през седмицата в Ню Орлийнс.
„Имам намерение само да си поговорим приятелски, Уорън — бе заявил хотелският магнат с мекия си, тексаски провлачен говор, който галеше спокойно ухото в междуградската връзка. — В крайна сметка ние сме едни остаряващи собственици на хотели и трябва от време на време да се виждаме.“ Но Уорън Трент не можеше да бъде измамен от спокойния му тон. Системата на О’Кийф беше правила и по-рано такива опити. Лешоядите започват да се навъртат, помисли си той. Къртис О’Кийф пристигаше днес и нямаше най-малко съмнение, че беше подробно осведомен за финансовите затруднения на „Сейнт Грегъри“.
Като въздъхна сподавено, Уорън Трент насочи мислите си към преките си задължения.
— Ти фигурираш в доклада за работата от миналата нощ — каза той на Алоисиъс Ройс.
— Знам — отвърна Ройс, — четох го.
Той беше прегледал бегло доклада, когато, както винаги, го донесоха рано сутринта, и забеляза забележката „Оплакване за силен шум в стая 1126“, а след това с почерка на Питър Макдермот беше написано „Уредено от А. Ройс и П. Макд. Следва допълнителна докладна.“