Малцина от старите служители си спомняха Естер, и то смътно и не такава, каквато я помнеше Уорън Трент: като нежно пролетно цвете, което облагороди и обогати дните му, както никой преди и след нея не бе успял да стори това.
Стори му се, че в тишината се прокрадна някакво мигновено движение и че до вратата зад него се разнесе шумоленето на копринена дреха. Извърна глава, но се оказа, че паметта му го е подвела. Стаята беше празна и твърде странно, но очите му се премрежиха от влага.
Като се надигна сковано от дълбокото кресло, ишиасът отново го прободе. Пристъпи към прозореца и погледна към островърхите покриви на Френския квартал „Вийо Каре“, както го наричаха сега, възприемайки отново старото название; после спря поглед на „Джексън скуеър“ и кулите на катедралата, блеснали на слънчевата светлина. Зад площада се носеше неспокойната и мътна Мисисипи, а в дълбоките й води закотвените кораби чакаха реда си на пристана. Тази река, помисли си той, е символ на времето. От осемнайсети век Ню Орлийнс се колебаеше като махало на часовник между богатството и нищетата. Параходите, железниците, памукът, робството, освобождението на негрите, каналите, войните, туристите… всичко това беше допринесло през годините за благосъстоянието или разрухата на града. Сега махалото бе донесло благополучие, макар да личеше, че това не се отнася за „Сейнт Грегъри“.
Всъщност какво значение имаше това, поне за него самия? Струваше ли си да се бори за хотела? Защо да не се откаже, да го продаде още тази седмица и нека след това и промените погълнат и двамата. Къртис О’Кийф щеше да сключи честна сделка. Обединението на О’Кийф имаше добра репутация и Трент би могъл дори да спечели от продажбата. След като погаси неизплатената ипотека и уреди сметките си с дребните акционери, щяха да му останат достатъчно пари, за да преживее охолно дните до края на живота си.
Да се предаде: може би това е верният отговор. Да се предаде пред промените на времето. Всъщност какво представляваше хотелът? Тухли и хоросан. Беше се опитал да го превърне в нещо повече от обикновена сграда, но накрая се провали. Да става каквото ще!
И все пак… ако го продаде, какво щеше да му остане?
Нищо! За него самия нищо нямаше да остане, дори и виденията, които го спохождаха в тази стая. Той стоеше озадачен, обхванал с поглед града под себе си. И градът беше претърпял много промени — бил е френски, испански, и американски, но все пак бе успял да се съхрани — единствен и неповторим в ерата на конформизма.
Не! Няма да продаде хотела. Още не. Докато съществува някаква надежда, той нямаше да отстъпи. Оставаха му още четири дни, през които все някак трябваше да намери тези пари за ипотеката и при сегашните загуби бяха временно явление. Скоро всичко ще се промени и „Сейнт Грегъри“ ще стане отново платежоспособен и независим.
И като взе това решение, той прекоси вдървено стаята към отсрещния прозорец. Погледът му беше привлечен от някакъв самолет, който летеше далеч на север. Беше реактивен лайнер, който се снижаваше за кацане на летище „Мойсънт“. Не би се учудил, ако с него пристигаше Къртис О’Кийф.
3
Когато Кристин Франсис откри към девет и половина Сам Якубец, дебелия и плешив главен счетоводител, той се намираше във вътрешните помещения на рецепцията и както винаги проверяваше сметките на гостите в главната счетоводна книга. Обикновено Якубец работеше нервно и с припряна бързина, което караше хората да си мислят, че не е много старателен. Всъщност почти нищо не убягваше от неговия проницателен и енциклопедичен ум и благодарение на него хотелът си бе възстановил хиляди долари от стари длъжници.
Пръстите му препускаха по картоните на отделните стаи с гости, чиито разходи се обработваха машинно, и докато надничаше през дебелите стъкла на очилата си в графите с имената, той разглеждаше подредените в колони сметки и понякога отбелязваше нещо в бележника до себе си. Без да спира, той погледна нагоре за миг, а после отново сведе очи:
— Само няколко минути, госпожице Франсис?
— Ще почакам. Има ли нещо интересно тази сутрин?
— Намира се.
— Например?