Последният път например, когато се яви пред съда, веднага щом се призна за виновен, по съдийския стол пробяга сноп слънчева светлина, която се задържа там, докато произнасяха леката тригодишна присъда вместо очакваните от него пет години. Дори онова, което предхождаше неговото признание и самата присъда, като че ли мина добре поради същите тези причини. Нощните му посещения в стаите на детройските хотели протекоха гладко и плодотворно и както реши по-късно, това се дължеше преди всичко на факта, че всички номера на стаите с изключение на последната съдържаха цифрата две — неговото щастливо число. Именно в последната стая, чийто номер не притежаваше обнадеждващия знак, обитателката се събуди и неистово се развика тъкмо когато той прибираше в куфара палтото й от норка, след като вече бе напъхал наличните й пари и бижута в един от специалните дълбоки джобове на палтото си.
Очевидно имаше лош късмет, вероятно допълнен и от несполучливите цифри в номера, тъй като един от инспекторите, който беше наблизо веднага се озова, щом чу писъците.
Философ по природа, Ключаря прие непредотвратимите събития с благопристойност, без дори да си направи труда да представи някое остроумно скалъпено обяснение, които друг път чудесно минаваха, като например как е попаднал в тази стая, а не в своята. Този риск поема всеки, който се препитава от кражбата, та дори и един изпечен специалист като Ключаря. Но сега, след като беше излежал присъдата (с максимално опрощение заради доброто му държание) и насладил се на скорошния си успешен набег в Канзас Сити, той нетърпеливо очакваше да прекара две доходни седмици в Ню Орлийнс.
Всичко беше потръгнало добре.
На летище „Мойсънт“ пристигна малко преди седем и половина заранта с кола от един евтин мотел на магистралата „Шеф Мънтуйр“, където беше прекарал нощта. Хубаво летище, помисли си Ключаря — модерно, с много стъкло и хром и с доста кошчета за отпадъци, което беше много важно за него.
Той прочете на една метална табела, че летището носи името на Джон Мойсънт, жител на Ню Орлийнс и пионер в световното въздухоплаване. Забеляза, че инициалите на името съвпадат с неговите, а това бе също благоприятно предзнаменование. На такова летище му се искаше да пристигне с гордост на един от гърмящите реактивни самолети и навярно скоро щеше да стане и това, ако нещата продължаваха да се развиват както при последната присъда. Въпреки че си бе възвърнал придобития опит, понякога го обземаха колебания, докато преди действуваше хладнокръвно, почти с безразличие.
Това бе естествено и се пораждаше от мисълта за евентуалното му залавяне и изпращане в затвора, а този път щеше да лежи от десет до петнайсет години. Трудно би преживял това, а на петдесет и две години не можеше да си разреши такива срокове.
Ключарят крачеше из летището, без да привлича вниманието върху себе си — строен, добре облечен, с вестник под мишница, той беше целият нащрек. Имаше вид на преуспяващ бизнесмен, спокоен и самоуверен. Само очите му шареха непрекъснато и следяха движенията на ранните пътници, които прииждаха с автобусите и такситата от хотелите в града. Това беше първият прилив от заминаващи на север, при това доста натоварен, което се виждаше от факта, че авиокомпаниите „Юнайтед“, „Нешънъл“, „Ийстърн“ и „Делта“ до една пускаха сутрешни полети към различни градове като Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Майами или Лос Анджелос.
На два пъти забеляза онова, което го интересуваше, но всичко започваше едва сега, нищо повече. Двама мъже, търсейки в джобовете си самолетни билети или пари, извадиха ключове от хотелски стаи, които бяха взели по погрешка със себе си. Първият си направи труда да намери пощенска кутия и пусна в нея според указанията върху прикрепената към него пластмасова висулка. Вторият подаде ключа си на представителя на някаква авиакомпания, който го прибра в едно чекмедже, за да го върне вероятно в хотела.
И в двата случая изпита разочарование, но не му бе за пръв път. И Ключаря продължи наблюденията си. Беше търпелив. Знаеше, че това, което очаква, скоро ще се случи.
И ето че след десет минути бдителността му беше възнаградена.
Плешив мъж с червендалесто лице, понесъл палто в ръка, издута пътна чанта и фотоапарат, на път към изхода за заминаващи се спря пред щанда за вестници, за да си избере някакво списание. Той откри в джоба си ключ от хотела и възкликна с досада. Съпругата му, тъничка миловидна жена, предложи нещо шепнешком, но той я прекъсна:
— Нямам време!
Дочул това, Ключаря ги последва отблизо. Чудесно! Като минаваха край едно кошче за отпадъци, мъжът хвърли ключа в него.