Останалото беше обикновена работа за Ключаря. Докато се мотаеше край кошчето, хвърли в него сгънатия вестник, а после, като че ли променил решението си, той се върна и го извади обратно. Същевременно погледна вътре, забеляза изхвърления ключ и го взе незабелязано в ръка. След няколко минути, на спокойствие в мъжката тоалетна, той видя, че ключът е от стая 641 на хотел „Сейнт Грегъри“.
Както често се случва, когато се явява благоприятна възможност, и друг подобен случай завърши също с успех. И вторият ключ беше от „Сейнт Грегъри“ — преимущество, което го накара веднага да позвъни в този хотел и да потвърди резервацията си. Беше започнал добре и тази вечер щеше да направи оглед и на гарата, а след два дни може би щеше да се отбие отново до летището. Съществуваха и други начини да се сдобие с ключове от хотели и един от тях беше привел в изпълнение предишната вечер.
Ненапразно преди години един нюйоркски прокурор беше заявил пред съда:
— Този човек, уважаеми съдии, е свързан преди всичко с ключа. Честна дума, аз започнах да го възприемам като Ключаря Милн.
Изказването беше включено в полицейските протоколи и името така му подхождаше, че дори самият Ключар го използуваше с известна гордост. Тази гордост беше подсладена от компетентните познания, че при достатъчно време, търпение и късмет шансовете да се сдобие с какъвто и да е ключ са изключително благоприятни.
Тясната му специалност се основаваше на небрежното отношение на хората към ключовете и както отдавна беше разбрал Ключаря, това непрекъснато създаваше неприятности на всички служители от хотелите. Теоретично, заминаващите клиенти би трябвало да предадат ключа, когато си плащат сметката. Но безброй много хора напускаха хотела, като забравяха ключовете от стаите в джоба или портмонето си. Понякога по-съзнателните оставяха ключовете си в пощенските кутии, а големите хотели, като „Сейнт Грегъри“, редовно плащаха на пощата по петдесет, а понякога и повече долара всяка седмица за върнатите ключове. Но имаше и други, които задържаха ключовете у себе си или пък небрежно ги изхвърляха.
Последната група осигуряваше постоянна работа в хотелите на професионалните крадци като Ключаря.
От летището той се запъти към паркинга при петгодишния си форд, който беше купил в Детройт, за да се придвижва до Канзас Сити и оттам до Ню Орлийнс. Колата беше идеална за Ключаря — безлична, тъмносива, нито стара, нито съвсем нова, за да се хвърля на очи или пък да бъде запомнена. Единственото, което го тревожеше, бяха табелките с регистрационния номер на щата Мичиган — яркозелено на бял фон. Автомобилите с регистрационни номера от другите щати не бяха нещо необичайно в Ню Орлийнс, но той предпочиташе да не притежава ни най-малки отличителни белези по колата си. Беше помислил да използува някой фалшив номер от Луизиана, но рискът му се стори твърде опасен, а при това Ключаря бе достатъчно проницателен, за да не напуска територията на собствената си специалност.
Моторът уверено запали още при първото докосване и за-мърка кротко в резултат на щателния ремонт, извършен лично от него — умение, което беше придобил за сметка на федералните власти по време на един от многобройните си престои в затвора.
Той измина четиринайсетте мили до града, спазвайки ограниченията за скоростта, и зави към „Сейнт Грегъри“, чието разположение беше проучил предишния ден. Паркира близо до „Канал стрийт“ на няколко пресечки от хотела, и извади два куфара от колата. Останалия багаж беше оставил в стаята на мотела, която предплати за няколко дни. Скъпо беше да държи още една стая, но заедно с това и благоразумно. Мотелът щеше да му служи като скривалище за евентуалните придобивки, а в случай на неуспех можеше и съвсем да го напусне. Той прояви бдителност и не остави никакви лични вещи, чрез които да бъде разпознат, а ключа от мотела скри старателно във въздушния филтър на карбуратора на форда.
В „Сейнт Грегъри“ влезе уверено, връчи чантите си на портиера и се записа под името Б. У. Мийдър от Ан Арбър, щат Мичиган. Като видя добре скроените му дрехи и твърдо изсечените му черти, които говореха за властен характер, администраторът прояви към новодошлия уважение и го настани в 830 стая. Ето че вече разполагам с три ключа от „Сейнт Грегъри“, помисли си Ключаря със задоволство. Единият им е известен, но за останалите два в хотела не знаят нищо.
Стая 830, в която го въведе пиколото след няколко минути, се оказа широка и удобна, а както забеляза, само на няколко метра се намираше служебното стълбище.
Като остана сам, той започна внимателно да разопакова багажа си. По-късно реши да се наспи добре за предстоящата сериозна работа през нощта.