7
Когато Питър Макдермот пристигна във фоайето, Къртис О’Кийф бе вече настанен в апартамента си. Питър реши да не отива при него. Понякога прекомерните грижи към гостите предизвикват у тях същото недоволство, както и липсата на всякакво внимание. При това официалното приветствие от името на хотела щеше да бъде поднесено от Уорън Трент и като се увери, че собственикът е известен за пристигането на О’Кийф, Питър отиде да види Марша Прейскът в стая 555.
Тя отвори вратата и каза:
— Радвам се, че дойдохте. Вече си мислех, че няма да се отбиете.
Беше облякла рокля без ръкави в прасковен цвят, която очевидно й бяха изпратили сутринта. Тя падаше свободно по тялото й. Дългата й черна коса се спускаше непринудено по раменете за разлика от изисканата и същевременно небрежна прическа от предишната нощ. Във външния вид на тази полужена и полудете имаше нещо твърде примамливо, почти възбуждащо.
— Съжалявам, че се забавих — отговори той и я изгледа одобрително. — Но както виждам, не сте си губила времето.
Тя се усмихна.
— Помислих си, че пижамата може да ви потрябва.
— О, тя е само за такива изключителни случаи, както и тази стая. Аз самият рядко я използвам.
— Точно така каза и камериерката — отговори Марша. — Ако нямате нищо против, бих останала тук и тази нощ.
— А мога ли да зная защо?
— Какво да ви кажа? — тя се поколеба; двамата стояха един срещу друг. — Може би ми се ще да се съвзема от вчерашните преживелици, а най-добре мога да направя това тук.
Всъщност истинската причина, както самата тя си призна, бе породена от желанието да отложи завръщането си в голямата и празна къща в квартал „Градина“.
Той кимна със съмнение.
— А как се чувствате?
— По-добре.
— Радвам се.
— Не, такова преживяване не може да се забрави само за няколко часа — съгласи се Марша, — но сега ми се струва, че постъпих глупаво, като изобщо дойдох тука — вие самият ми напомнихте това.
— Не съм ви казвал такова нещо.
— Да, но си го помислихте.
— Ако е така, не трябва да забравяме, че понякога всички изпадаме в трудни положения — настъпи тишина, а после Питър каза: — Нека да поседнем.
Когато се настаниха, той продължи:
— Надявам се, че ще ми разкажете как стана всичко.
— Така си и мислех — и с прямотата, към която той започна да привиква, тя добави: — Чудя се, трябва ли да ви разкажа това.
През изминалата нощ тя бе обхваната от чувството за покруса, наранена гордост и физическо изтощение. А сега, след като сътресението беше отминало, подозираше, че мълчанието би могло да навреди много повече на гордостта й, отколкото негодуванието. При това на заранта, когато Лайл Дюмер и неговите приятели изтрезнеят, вероятно нямаше да се хвалят с постиженията си.
— Аз не мога да ви разубедя, ако сте решила да мълчите — каза Питър, — но бих искал да ви напомня, че след като се отърваха сега, те отново ще се опитат и ако не с вас, може би ще го направят с друг. — В очите й пролича тревога. — Не зная дали момчетата, които бяха вчера в онази стая, са ваши приятели. Но дори и да са ви приятели, вие нямате абсолютно никаква причина да ги прикривате.
— Един от тях ми беше приятел. Поне така си мислех.
— Приятел или не — продължаваше да настоява Питър, — важно е какво се опитаха да направят и те щяха да го направят, ако Ройс не беше дошъл. А на всичко отгоре, когато насмалко щяха да ги заловят, и четиримата се измъкнаха и ви оставиха сама.
— Снощи — каза Марша колебливо — чух да споменавате, че знаете имената на двама от тях.
— Стаята беше на името на Станли Диксън, а другият се казва Дюмер. Те ли са?
Тя кимна.
— Кой им беше главатарят?
— Струва ми се… Диксън.
— Я сега ми разкажете как стана всичко.
Марша разбра, че тя самата не може да вземе решение. Усещаше, че е подвластна на нечие външно влияние. Това беше съвсем непознато чувство, но още по-невероятно й се стори, че то й харесва. Тя смирено описа развоя на събитията, като започна с тръгването си от залата за танци и завърши с появата на Алоисиъс Ройс.
Разказът й беше прекъсван на два пъти. Видяла ли е, попита Питър Макдермот, някое от момичетата от съседната стая, за които бяха говорили Диксън и останалите? Не е ли забелязала някой от персонала на хотела? Марша поклати отрицателно глава в отговор и на двата въпроса.
Накрая й се прииска да му разкаже всичко.
— Цялата работа е там — каза Марша, — че това може би нямаше да се случи, ако вчера не беше рожденият ми ден.
— Вчера е бил вашият рожден ден? — попита той учудено.
— Да, навърших деветнайсет.