— И бяхте сама?
Сега, след като му разкри толкова много неща, нямаше смисъл да мълчи и Марша обясни за телефонното позвъняване от Рим и огорчението, причинено от това, че баща й не може да се върне.
— Съжалявам — отвърна той, когато разказът й свърши. — Но сега ми е по-лесно да разбера какво се е случило.
— Това никога няма да се повтори. Никога.
— Вярвам ви — отвърна той, като придоби по-деловито изражение. — А сега бих искал да се възползвам от това, което ми казахте.
— По какъв начин? — попита тя със съмнение.
— Ще повикам четиримата — Диксън, Дюмер и останалите двама — в хотела да си поговорим.
— Те могат и да не дойдат.
— Ще дойдат — Питър вече бе решил как да си осигури тяхното присъствие.
Все още неуверена, Марша каза:
— Но така ще разберат много хора.
— Обещавам ви, че когато привършим с тях, вероятността за някакви слухове ще бъде много по-малка.
— Добре — съгласи се Марша. — Благодаря ви за всичко, което направихте за мен.
Тя почувства облекчение, от което й стана неизразимо спокойно.
Е, всичко мина много по-лесно, отколкото очаквах, помисли си Питър. А освен това сега разполагам с информацията, която така ми се искаше да използувам. Все пак ще трябва да поостана още малко, поне да успокоя момичето.
— Бих искал да ви обясня нещо, госпожице Прейскът — каза той.
— Марша.
— Е, добре. А аз съм Питър.
Помисли си, че би било чудесно да бъдат по-непринудени; макар че служителите в хотелите не можеха да си позволят това освен с гостите, с които се познаваха много добре.
— Ние си затваряме очите, Марша, пред много неща, които стават в хотелите. Но когато се случи нещо подобно, ние сме изключително строги. То се отнася и за нашите служители, ако разберем, че и те са замесени в това.
Питър знаеше, че ако става дума за доброто име на хотела, Уорън Трент би бил неотстъпчив като него самия. Затова всякакви действия на Питър в тази насока, при условие че са подкрепени с факти, биха срещнали решително одобрението на собственика.
Разговорът с Марша, прецени Питър, бе довел до желания резултат. Той се надигна от стола и отиде до прозореца. Шестте улични платна бяха изпълнени от плътно наредени коли, които се движеха бавно или бързо, а по широките тротоари вървеше тълпа от хора. Групи пешеходци чакаха да пресекат засадения с палми булевард, по който плавно преминаваха блестящи на слънцето алуминиеви автобуси с климатични инсталации. Националната асоциация на цветнокожите, както забеляза, отново беше подела някаква акция. „НЕ КУПУВАЙТЕ В ТОЗИ МАГАЗИН. ТУК ДИСКРИМИНИРАТ“ гласеше някакъв плакат, но и други бяха понесли плакати, като крачеха отпуснато, докато потокът от хора ги заливаше отстрани.
— Вие сте отскоро в Ню Орлийнс, нали? — попита Марша. Тя се беше приближила към него до прозореца. Той усети нежния й и сладък дъх.
— Съвсем отскоро, но се надявам, че след време ще го опозная по-добре.
— Аз познавам добре историята на това място — заяви ентусиазирано тя. — Ще се съгласите ли да ви бъда учител?
— Добре… Аз си купих някои книги, само че нямах време за тях.
— Можете и по-късно да ги прочетете. Много по-добре ще бъде да видите най-напред нещата или да ви разкажа за тях. Освен това бих искала да направя нещо за вас, за да ви покажа колко съм благодарна…
— Няма нужда.
— Е, хубаво. Бих искала все пак. Моля ви! — тя докосна ръката му.
Недоумявайки дали постъпва правилно, той каза:
— Това е интересно предложение.
— Добре. Значи се разбрахме. А утре ви каня на вечеря у дома. Ще бъде както някога от времето на старомодния Ню Орлийнс. А след това ще можем да поговорим за историята.
— О!? — запротестира той.
— Искате да кажете, че вече сте зает за утре?
— Е, не съвсем.
— Значи и за това се разбрахме — каза твърдо Марша.
Неговото минало, страхът от увлечения с млади момичета, които бяха при това гости на хотела, разколебаха Питър. Но после реши: би било грубо, ако откаже. А и нямаше нищо неразумно да приеме поканата за вечеря. В крайна сметка там ще има и други хора.
— Ще дойда — каза той, — ако изпълните една моя молба.
— Каква?
— Приберете се в къщи, Марша. Напуснете хотела и си идете у дома.
Погледите им се срещнаха и той почувствува още веднъж нейната младост и благоухание.
— Добре — каза тя. — Щом искате, ще си отида.
Погълнат от мисли, Питър се върна след няколко минути в кабинета си на мецанина. Безпокоеше се за това младо момиче, което вероятно от раждането си разполагаше с цял списък от предимства, поднесени на, златна табла, а беше така очевидно пренебрегвано. И при все че баща й беше в чужбина, а майка й бе изоставила семейството — бившата госпожа Прейскът, за чиито многобройни женитби беше слушал, — на него му се стори невероятно, че гаранциите за благополучието на младото момиче не са уредени. Ако бях неин баща, помисли си Питър, или… брат…