Разбърканите страници на сутрешния вестник лежаха разпръснати върху леглото на кройдънската дукеса. Беше прочела внимателно почти всичко и сега лежеше, облегната върху възглавниците, докато умът й работеше напрегнато. Тя разбираше, че в този миг нейната проницателност и находчивост й бяха необходими повече от всякога.
На страничната масичка имаше табла със закуската, която тя бе използувала и отместила встрани. Й в най-критичните минути тя се хранеше добре. Този навик беше придобила още в детските си години в семейния замък в абатството Фолингбрук, където солидната закуска след бързата езда из околностите винаги се състоеше от няколко богати ястия.
Дукът беше закусил сам в гостната и преди няколко минути се бе върнал в спалнята. И той беше прочел вестника на един дъх, веднага щом го донесоха. Беше облякъл червен халат върху пижамата и крачеше неспокойно наоколо, от време на време прокарваше ръка през разрешената си коса.
— За бога! Престани вече! — и в гласа на жена му прозвуча взаимно обхваналото ги напрежение. — Не мога въобще да мисля, когато ми се разхождаш като жребец от надбягванията в Аскът.
Той се извърна и на ярката утринна светлина пролича отчаянието по набръчканото му лице.
— И какво толкова ще излезе от твоето мислене? Нищо няма да се промени.
— Полезно е, когато мислиш. Ако, разбира се, мислиш достатъчно и както трябва. Ето защо едни постигат успехи, а други не могат.
Той прокара отново ръка през косата си.
— От миналата нощ нищо не се променило.
— Да, но не е станало и по-лошо — отбеляза практично дукесата. — А трябва да сме благодарни и на това. Ние все още сме тук — незасегнати от нищо.
Той поклати уморено глава. Беше спал съвсем малко през нощта.
— И какво от това?
— Доколкото разбирам, това е въпрос на време. А времето е на наша страна. И колкото по-дълго чакаме и нищо не се случва… — тя спря и след това продължи да говори бавно, като мислеше на глас: — Сега би трябвало на всяка цена да насочим вниманието на околните към тебе. И по този начин всичко останало би изглеждало така абсурдно, че никой няма да му обърне внимание.
Като че ли по взаимно съгласие и двамата не говореха за разправиите си от предишния ден. Дукът закрачи отново из стаята.
— Това би могло да стане само ако обявят моето назначаване във Вашингтон.
— Точно, така.
— Да, но с това не може да се избързва. Ако Хол усети, че го насилват, ще вдигне „Даунинг стрийт“ във въздуха. Цялата работа е страшно деликатна.
— Тя ще бъде още по-деликатна, ако…
— Не смяташ ли, че това ми е пределно ясно? Но ти си мислиш, че не съм си направил сметката да се откажем от всичко това. — В гласа на дука прозвучаха истерични тонове. Той запали цигара с треперещи пръсти. — Не, няма да се откажем — за разлика от този на мъжа и гласът на дукесата беше твърд и делови. — Дори и министър-председателите се поддават на натиск, стига той да им бъде оказван откъдето трябва. Хол не е изключение. И затова ще се обадя в Лондон.
— Защо?
— Ще говоря с Джефри. Смятам да го помоля да направи всичко възможно, та да ускори назначаването ти.
Дукът поклати със съмнение глава, като че ли не вярваше в тази идея. В последно време имаше възможност да се увери неведнъж в забележителното влияние, което притежаваше семейството на жена му. Въпреки това той я предупреди:
— Само да не стане тъй, моето момиче, че да изхабим барута напразно.
— Ни най-малко! Джефри може да свърши чудесна работа, когато пожелае да окаже натиск. А освен това, ако си седим тук и чакаме, може да стане и по-лошо — и в резултат на това, което каза, дукесата вдигна телефона до леглото си и разпореди на телефонистката: — Искам да ме свържете с Лондон. Ще говоря с лорд Селуин.
Тя продиктува номера на Мейфеър.
След двадесет минути позвъниха. Когато кройдънската дукеса обясни за какво се обажда, брат й лорд Селуин се отзова без всякакъв ентусиазъм. От другия край на спалнята дукът чуваше плътния, изпълнен с негодувание глас на своя шурей, който отекваше в телефонната слушалка: „За бога, сестричке, недей да ровиш в гнездото на змиите. Трябва да ти кажа, че назначаването на Саймън във Вашингтон сега е страшно рискована работа. Някои от членовете на кабинета засега го смятат за неподходящ. Не казвам, че съм съгласен с това, но няма полза да пренебрегваме този факт, нали?“
— А ако не насилваме нещата, след колко време ще се вземе решение?
— Трудно ми е да ти кажа, миличка. Доколкото разбирам, ще трябва да минат няколко седмици.
— Но ние просто не можем да чакаме толкова дълго — настоя дукесата. — Повярвай ми, Джефри, би било ужасна грешка, ако не се опитаме сега.