— Поне засега не го виждам — гласът от Лондон прозвуча определено недоволно.
— Аз те моля в името на цялото ни семейство — отвърна тя остро. — Сигурно ще повярваш на думите ми.
Последва пауза, а след нея предпазливият въпрос:
— Саймън при тебе ли е?
— Да.
— Какво се крие зад всичко това? В какво се е забъркал?
— Дори и да можех да ти отговоря — отвърна кройдънската дукеса, — не съм толкова глупава, че да сторя това по обществения телефон.
Отново настъпи мълчание, последвано от неохотното му признание:
— Е, хубаво. Ти обикновено си наясно какво правиш. Това мога да ти кажа.
Дукесата улови погледа на мъжа си и едва доловимо кимна, преди да попита брат си:
— Трябва ли да разбирам тогава, че ще постъпиш, както те помолих?
— Не ми се ще много, сестричке. Не ми харесва тая работа — а после добави: — Добре, ще направя каквото мога.
И като си размениха още няколко думи, те се сбогуваха.
Едва оставила слушалката и телефонът отново иззвъня. И двамата трепнаха. Дукът нервно навлажни устните си, докато слушаше как жена му отговаря на позвъняването:
— Да?
— Кройдънската дукеса? — запита един глух, носов глас.
— Да, на телефона.
— Обажда се Огилви. Главният полицейски инспектор на хотела.
В слушалката се разнесе тежко дишане, последвано от мълчание, сякаш този, който звънеше, искаше да даде възможност на другия да разбере думите му.
След като видя, че мълчанието продължава, тя попита рязко:
— Какво желаете?
— Личен разговор. С вас и съпруга ви. — Това грубо и безчувствено изявление беше изречено провлачено.
— Струва ми се, че грешите, ако ни безпокоите по въпроси, отнасящи се до хотела. Ние обикновено се обръщаме към господин Трент.
— Ако и този път направите така, после ще има да съжалявате — каза той и студеният му, нахален глас излъчваше безпогрешна увереност. Това я накара да почувства колебание и тогава усети, че ръцете й треперят.
Тя успя да се овладее и отговори:
— Не е удобно да ви приемем сега.
— Кога? — отново настъпи мълчание, придружено от тежко дишане.
Стана й ясно, че каквото и да знае или пък желае, този човек може умело да се възползува от психологическото напрежение.
— Може би по-късно — отговори тя.
— Ще дойда след един час — заяви той без колебание.
— Но може би…
И без да дочака нейното възражение, от другия край се чу изпращяване от затварянето на телефона.
— Кой беше? Какво искат? — попита напрегнато дукът, като пристъпи към нея. Изпитото му лице изглеждаше още по-бледо.
Дукесата притвори за миг очи. Ужасно й се дощя да се отърве от задълженията си да ръководи и да носи отговорността и за двама им; да можеше някой друг да поеме бремето да взима решения. Знаеше, че това са празни надежди и че откакто се помнеше, нищо не се е променило. Нямаше никакво избавление, след като бе родена с характер, по-силен от околните. Дори и нейното семейство, където силата на характера беше нещо обичайно, останалите инстинктивно се оглеждаха към нея, следваха напътствията и се вслушваха в съветите й. Дори и Джефри със своите изключителни способности и упоритост в крайна сметка винаги се подчиняваше, както постъпи и сега. За миг тя отново се върна към действителността и отвори очи.
— Обади се инспекторът на хотела. Настоява да дойде тук след един час.
— Значи той знае! Боже, господи — той знае.
— Явно, че нещо е усетил, но не каза какво.
Неочаквано кройдънският дук се изправи, вдигна глава и изпъна рамене. Ръцете му се успокоиха, а устните му се свиха решително. Това беше същата промяна, както у хамелеон, която бе показал и предишната нощ. Той каза тихо:
— Може би ще бъде по-добре дори сега, ако отида… ако се предам…
— Не! Безусловно и категорично не! — очите на жена му искряха. — Разбери едно — каквото и да сториш, нищо не би могло да оправи макар и мъничко нещата. — Двамата замълчаха, а после дукесата каза замислено: — Нищо няма да правим. Ще чакаме да дойде този човек и ще разберем какво знае и какви са намеренията му.
Изглежда за миг дукът беше готов да възрази. Но след като премисли, кимна унило. Като се загърна в халата си, той излезе от стаята и след малко се върна с две чаши чисто уиски. Предложи едната на жена си, но тя възрази:
— Знаеш, че е още рано…
— Няма значение. Необходимо е — и със загриженост, към която не беше привикнала, той тикна чашата в ръцете й.
Учудена, тя отстъпи, взе чашата и я пресуши. Неразреденото питие я изгори и пресече дъха й, но след миг тя усети прилив на приятна топлина по тялото си.
9
— Какво ли не се е случвало, но по-лошо от това не би могло да бъде.