Седнала на бюрото си в преддверието на директорския апартамент, Кристин Франсис четеше намръщена някакво писмо. Тя вдигна очи и видя от вратата да наднича изсеченото лице на Питър Макдермот.
Изражението й просветна и тя отвърна:
— Поредната запратена стрела. Но към толкова много грижи, ако се прибави още една, няма никакво значение.
— Харесва ми тази мисъл — каза той и промъкна едрото си тяло през вратата.
Тя го изгледа с преценяващ поглед.
— Много ти е свеж видът, като се има предвид колко малко си спал.
Той се усмихна.
— Имах среща с твоя шеф рано сутринта, която ми подействува като студен душ. Още ли не е слязъл?
Тя поклати глава, а после погледна писмото, което четеше.
— Като дойде, няма да хареса това писъмце.
— Тайно ли е?
— Не съвсем. Струва ми се, че и тебе те засяга.
Питър седна в едно кожено кресло срещу бюрото.
— Спомняш ли си, че преди месец — каза Кристин — един човек, като минаваше по „Каронделит стрийт“, една бутилка падна на главата му. Бе ранен доста сериозно.
Питър кимна.
— Срамота! Тази бутилка бе хвърлена от нашите прозорци — няма съмнение. Само че не разбрахме кой от гостите е направил това.
— А що за човек е пострадалият?
— Един съвсем мил човек, доколкото си спомням. Аз разговарях след това с него и му платихме сметката в болницата. Нашите адвокати подготвиха едно писмо, с което изясняваха, че това е проява на добра воля, а не че се признаваме за виновни.
— Да, но проявата на добра воля не доведе до желания резултат. Той е завел дело срещу хотела за десет хиляди долара. Обвинява ни, че е получил сътресение, телесна повреда, загубил е доходите си и че ние сме проявили небрежно отношение.
— Няма да успее — каза решително Питър. — Предполагам, че до известна степен това е нечестно. Той няма никакви шансове.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото има хиляди такива случаи. Това предлага на защитата всякакви прецеденти, на които биха могли да се позоват пред съда.
— А това достатъчно ли е, за да повлияе на решението на съда?
— Обикновено да — увери я той. — През последните години съдът е доста верен на принципите си. Например имаше един класически случай в Питсбърг в „Уилям Пен“. Бяха ударили някакъв човек с бутилка, хвърлена от някоя стая. Бутилката беше пробила покрива на колата. Той заведе дело срещу хотела.
— И не спечели?
— Не. Той загуби делото в градския съд и се обърна към върховния съд в щата Пенсилвания, но оттам върнаха делото.
— Защо?
— Съдът отговори, че хотелът, че нито един хотел, не може да бъде отговорен за постъпките на своите клиенти. Изключение може да има само ако някой от ръководството, например управителят на хотела, е знаел предварително какво ще се случи и не е направил опит да предотврати това деяние — Питър продължи, като се намръщи, опитвайки се да си припомни още нещо: — Имаше още един случай, струва ми се, в Канзас Сити. Участниците в някакъв конгрес изхвърлили от прозорците си торбите от дрехите за пране, напълнени с вода. И когато торбите се пукали на тротоара, хората бягали настрани, а един човек бил блъснат от кола. Бил тежко ранен. После дал хотела под съд, но и той не успял да спечели делото. Има и други такива дела.
— Откъде знаеш всичко това? — попита любопитно Кристин.
— Наред с другите неща изучавах хотелско право в Корнел.
— Все пак това ми се струва ужасно несправедливо.
— Несправедливо е за пострадалия, но е честно по отношение на хотела. Това, което трябва, разбира се, да се направи, е да се потърси отговорност от такива злосторници. Но бедата е там, че при толкова много стаи, обърнати към улицата, е почти невъзможно да ги откриеш. Така че повечето от тях успяват да се измъкнат.
Кристин слушаше съсредоточено, положила лакът на бюрото и подпряла с длан брадата си. Слънчевите лъчи се плъзгаха през полуоткрехнатите щори, докосваха червените й коси, като им придаваха огнени отблясъци. Озадачена, Кристин смръщи за миг чело и на Питър му се прииска да се пресегне и да заглади бръчката й.
— Нека бъдем наясно — каза тя. — Искаш да кажеш, че хотелът законно не е отговорен за действията на гостите, дори те да засягат и останалите гости.
— Разбира се, че не е отговорен според това, което казахме. Законът е съвсем ясен по този въпрос и неговата постановка е в сила от много години. Всъщност повечето от законите ни са изградени въз основа на порядките в английските ханове от четиринайсети век.
— Я ми разкажи за това.
— Ще ти разкажа накратко. Всичко започнало от времето, когато английските ханове разполагали с голяма зала, която била отоплявана и осветявана от огнището и в която всички можели да спят. Докато гостите спели, ханджията бил задължен да ги пази от крадци и убийци.