Дукесата отговори твърдо:
— Това не е необходимо.
Той се канеше да си върви, когато вратата на гостната, останала притворена, широко се отвори. На прага застана кройдънският дук.
За разлика от жена си той беше небрежно облечен, със замърсена бяла риза и панталони от смокинг. Инстинктивно Питър Макдермот потърси с поглед набеденото петно, където по думите на дукесата Начъз „излял скаридите по креолски над съпруга“. Откри го, макар да бе едва забележимо — мъничко петънце, което прислужникът можеше да почисти веднага. Зад дука, в обширната гостна, работеше телевизор. Лицето му изглеждаше зачервено и по-набръчкано, отколкото на някои от последните фотографии. Държеше чаша и когато проговори, гласът му излезе гъгнив:
— О, извинете — после се обърна към дукесата: — Все пак, моето момиче, май съм си оставил цигарите в колата.
— Ще ти донеса цигари — сряза го тя.
В гласа й прозвуча рязка заповед за оттегляне и кимвайки с глава, дукът се върна в гостната. Това беше странна и неудобна сцена, която по непонятни причини усили гнева на дукесата.
Обръщайки се към Питър, тя просъска:
— Настоявам да се направи подробно изложение до господин Трент. Можете да го информирате, че очаквам лично извинение.
Когато излезе и вратата на апартамента се затвори плътно зад гърба му, Питър все още беше объркан.
Но време за много размишления нямаше. В коридора го чакаше пиколото, който бе придружил Кристин до четиринайсетия етаж.
— Господин Макдермот — развълнувано каза той, — госпожица Франсис ви очаква в стая 1439 и моля ви, побързайте!
4
Четвърт час преди това, когато Питър Макдермот излезе от асансьора на път за президентския апартамент, пиколото се ухили на Кристин:
— Малко следователска дейност а, госпожице Франсис?
— Ако главният инспектор на хотела беше тук — отговори Кристин, — не би ми се наложило.
Пиколото Джими Дъкуърт, оплешивяващ, набит човек, чийто женен син работеше в счетоводството на „Сейнт Грегъри“, каза презрително:
— О, тоя ли!
Миг по-късно асансьорът спря на четиринайсетия етаж.
— В 1439, Джими — каза Кристин и двамата автоматично завиха надясно. Тя осъзна, че има разлика в начина, по-който двамата бяха опознали географията на хотела: пиколото благодарение на дългогодишното настаняване на гостите от фоайето до стаите, а тя — благодарение на поредицата образни впечатления, породени в съзнанието й от плановете на всеки етаж в „Сейнт Грегъри“.
Ако преди пет години, помисли си тя, някой в Уисконсинския университет бе запитал какво ще прави двадесетгодишната Крис Франсис, блестящата студентка с дарба за езици, дори и според най-безумните предположения тя едва ли би работила в някакъв си хотел в Ню Орлийнс. По това време имаше повърхностна представа за града, а интересът й към него беше още по-незначителен. В училище бяха учили за покупката на Луизиана, а беше гледала и „Трамвай Желание“1, но когато пристигна тук случайно, дори и тези познания бяха излезли от мода. Трамваят беше заменен от дизелови автобуси, а „Желанието“ представляваше тъмна уличка в източната част на града, рядко забелязвана от туристите.
Допускаше, че е дошла в Ню Орлийнс тъкмо защото градът й е непознат. След случая в Уисконсин, потисната и почти без да размисли, тя потърси такова място, където няма да я познават и което и за нея ще бъде непознато. Познатите неща, докосването до тях, техният образ и звук се бяха превърнали в болезнени усещания за сърцето й — те я обгръщаха от всички страни, изпълваха деня и проникваха в съня й. Струваше й се странно, а понякога изпитваше чувство на срам, че не сънува кошмари. Виждаше само точното повторение на събитията, така както станаха в онзи паметен ден на летище „Медисън“. Беше отишла да изпрати семейството си, което заминаваше за Европа — майка й, радостна и развълнувана, закичила се с орхидея, изпратена по пощата от една приятелка за „добър път“; баща й — спокоен и приятелски настроен, защото в продължение на месец за истинските и въображаеми оплаквания на пациентите му щеше да се грижи друг. Пушеше лула и когато повикаха пътниците от самолета, той я почисти от тютюна, като я почука в обувката си. Бабс, по-голямата й сестра, прегърна Кристин, а дори и Тони, с две години по-малък от нея и ненавиждащ външните изяви на чувствата, разреши да бъде целунат.
— Довиждане, Шунчице — казаха Бабс и Тони и Кристин се усмихна на това глупаво и приятелско име, което й бяха прикачили, тъй като тя беше средната в детския троен сандвич. Обещаха да си пишат, макар че тя щеше да ги намери в Париж подир две седмици, след края на семестъра. После майка й я прегърна силно и й каза да се пази. След няколко минути големият самолет потегли и излетя с рев и още непреминал пистата, падна върху едното си крило, превръщайки се първо във вихрен фойерверк, сетне в облак прах, в пламтящ факел и накрая в стихнала купчина от останки — машинарии и разпиляна човешка плът.
1
САЩ купуват Луизиана от Наполеон на 20. XII. 1803 г.; „Трамвай Желание“ — пиеса от Т. Уилямз, чието действие протича в Ню Орлийнс — Бел.ред.