— Не, госпожице Франсис, но остави телефонен номер. Ако има нещо спешно, мога да му се обадя.
— Да, спешно е. Кажете на доктор Арънс, че трябва да дойде в стая 1439 и да побърза, моля ви. Попитайте го колко време ще му е нужно да дойде и ми позвънете отново.
Оставяйки слушалката, Кристин се извърна към гърчещата се фигура в леглото. Слабоватият, възрастен човек дишаше както преди и тя забеляза, че лицето му, което доскоро беше пепелявосиво, сега бе започнало да посинява. Стенанието, което бяха чули от коридора, наново започна; той се опитваше да издиша поетия въздух, но очевидно по-голямата част от намаляващите сили на страдалеца се изразходваха от отчаяните му физически усилия.
— Господин Уелс — каза тя, мъчейки се да му вдъхне увереност, каквато далеч не изпитваше, — мисля, че ще дишате по-спокойно, ако останете напълно неподвижен.
Забеляза, че пиколото напредваше с отварянето на прозореца. С помощта на една закачалка за дрехи беше счупил печата върху дръжката и сега бавно повдигаше долното крило.
Навярно в отговор на думите на Кристин усилията на дребния човечец утихнаха. Беше облечен в старомодна фланелена пижама и когато Кристин го обхвана с ръка, усети мършавите му рамене през грубия плат. Пресегна се, взе възглавници и ги подпря зад гърба му, за да може да се облегне, като същевременно остане изправен. Погледът му беше устремен към нея. Помисли си, че очите му приличат на очите на сърна и в тях се четеше благодарност.
— Повиках лекар, скоро ще дойде — окуражи го тя.
Докато говореше, пиколото изпъшка с последно усилие и прозорецът, внезапно освободен, се плъзна, разтваряйки се широко. В стаята проникна струя свеж въздух. Значи бурята наистина се е спуснала на юг, помисли си радостно Кристин, и сега изпраща освежителен ветрец преди появата си. Температурата отвън, изглежда, най-после беше станала по-ниска, отколкото през последните няколко дни. В леглото Албърт Уелс поглъщаше жадно чистия въздух. В това време телефонът иззвъня и давайки знак на пиколото да заеме мястото й до болния, Кристин вдигна слушалката.
— Доктор Арънс тръгна за хотела, госпожице Франсис — каза телефонистката. — Той е в „Парадис“ и каза да ви предам, че ще пристигне след двайсет минути.
Кристин се поколеба. „Парадис“ беше на другия бряг на Мисисипи, отвъд Алджиърс. Дори с разрешително за висока скорост двадесет минути бяха оптимистичен срок. Освен това понякога изпитваше съмнения в компетентността на представителния доктор Арънс, който обичаше да си пийва „Сазерак“. Като лекар на хотела той живееше безплатно в него срещу уговорката да бъде постоянно на разположение. Тя отговори на телефонистката:
— Не съм убедена, че можем да чакаме толкова дълго. Бихте ли проверили дали в списъка с гостите ни няма регистриран лекар?
— Вече проверих — в отговора й пролича известно самодоволство, като че ли бе проучила историята на телефонистки-те героини и беше решена да не пада по-долу от тях. — В стая 221 има някакъв доктор Кьонинг, а в 1203 — доктор Ъксбридж.
Кристин записа номерата в тефтерчето до телефона.
— Добре, моля да ме свържете с 221.
Лекарите, отседнали в хотела, с право очакваха да не бъдат обезпокоявани, но понякога спешните случаи оправдаваха нарушаването на протокола.
В слушалката се чу пращене, докато телефонът звънеше. След това се обади сънен глас с тевтонски акцент:
— Да, кой е?
Кристин се представи:
— Моля да ме извините, доктор Кьонинг, но един от гостите ни е изключително зле — обърна поглед към леглото. Забеляза за миг, че синкавият цвят по лицето на болния е избледнял, но пепелявосивият оттенък все още се беше запазил и човекът продължаваше да диша тежко. Тя добави: — Бихте ли могъл да дойдете?
Последва пауза, а после същият мек и сговорчив глас отговори:
— Уважаема млада госпожице, за мен би било безкрайно щастие, ако мога да помогна дори и по най-скромния начин. Но, уви, опасявам се, че не мога да направя това — разнесе се деликатен кикот. — Разбирате ли, аз съм доктор по музика и съм дошъл във вашия град като гост-диригент, струва ми се, това е вярната дума, за да дирижирам прекрасния ви симфоничен оркестър.
Независимо от напрегнатата ситуация у Кристин се породи желание да се засмее.
— Простете за безпокойството — извини се тя.
— Не се притеснявайте. Ако, разбира се, на моя нещастен съсед — как да се изразя? — не могат да помогнат другите лекари, аз мога да донеса цигулката и да му посвиря — в слушалката се разнесе дълбока въздишка. — Какво по-хубаво от това да умреш в съпровод на едно адажио от Вивалди или Тартини, при това изпълнени великолепно?