— Благодаря ви. Надявам се, че няма да се наложи — сега тя гореше от нетърпение да позвъни на следващия номер.
Доктор Ъксбридж от 1203 се обади веднага с делови глас. В отговор на първия въпрос на Кристин той каза:
— Да, аз съм доктор по медицина, интернист — той я изслуша мълчаливо, докато тя обясняваше в какво се състои проблемът, и след това отговори кратко: — Ще дойда след няколко минути.
Кристин нареди на пиколото, който все още стоеше до леглото:
— Господин Макдермот е в президентския апартамент. Идете веднага там и го помолете да дойде, щом се освободи.
Тя вдигна отново телефона:
— Моля ви, главния механик.
За щастие не би могла да се съмнява в присъствието на механика. Док Викъри беше ерген, живееше в хотела и имаше една-единствена страст — машинните съоръжения в „Сейнт Грегъри“ от основата на сградата до покрива. В продължение на четвърт век, откакто беше напуснал морето и родното си място Клайдсайд, той надзираваше по-голямата част от инсталацията и в бедните години, когато парите за подмяна на резервните части не достигаха, съумяваше да придума износените машини да поработят допълнително. Главният механик беше приятел на Кристин и тя знаеше, че е една от неговите любимки. След малко в слушалката се разнесе неговият гърлен шотландски говор:
— Да?
С няколко думи тя му обясни за Албърт Уелс.
— Докторът още не е пристигнал, но вероятно ще поиска кислород. Нали имаме портативен комплект в хотел?
— Да, Крис, имаме бутилки с кислород, но ги използваме само за заваряване.
— Кислородът си е кислород — спореше Кристин, като в паметта й се възстановяваха някои неща, които й беше казала баща й. — Няма значение в каква опаковка е кислородът. Можеш ли да наредиш на някои от твоите хора, които са нощна смяна, да донесат каквото е необходимо?
Главният механик изръмжа в знак на съгласие:
— Ще наредя. Аз самият ще дойда, мойто момиче, веднага щом си нахлузя панталоните. Иначе някой некадърник вероятно ще отвори ацетиленова бутилка под носа на твоя човек и това окончателно ще го довърши.
— Моля те, побързай — и като затвори телефона, обърна се към леглото.
Очите на дребния човечец бяха затворени. Вече не се задушаваше, но като че ли не дишаше.
Чу се леко почукване по отворената врата и в стаята влезе висок, сух човек. Лицето му беше слабо, а косата беше започнала да сивее по слепоочията. Под тъмносиния му костюм в старомодна кройка се подаваше бежова пижама.
— Аз съм доктор Ъксбридж — съобщи той с тих, твърд глас.
— Докторе — каза Кристин, — точно сега…
Новодошлият кимна и бързо извади слушалката от кожената чанта, която беше оставил на леглото. Без да губи време, той пъхна слушалката под фланелената пижама на пациента и набързо преслуша гърдите и гърба му. След това, извръщай-ки се отново към чантата, с няколко опитни жеста извади спринцовка, сглоби я и счупи върха на една малка ампула. Когато изтегли течността от ампулата, той се наведе над леглото, нави ръкава на пижамата, като го усука в груб турникет, и нареди на Кристин:
— Нека стои така. Дръжте здраво.
Доктор Ъксбридж почисти с тампон пространството над вената и заби иглата. Кимна с глава към турникета:
— Можете да отпуснете сега — след това погледна часовника си и започна бавно да вкарва течността.
Кристин се извърна, като потърси с поглед лицето на доктора. Без да вдига очи, той я осведоми:
— Аминофилин. Трябва да стимулира сърцето.
Той погледна отново часовника си, като инжектираше постепенно лекарството. Измина една минута. Две. Спринцовката беше наполовина празна. Още нямаше никаква реакция.
— Какво се е случило? — попита Кристин.
— Остър бронхит с тежка астма. Подозирам, че е имал такива пристъпи и по-рано.
Внезапно гръдният кош на дребния човек се надигна. След малко започна да диша, по-бавно, отколкото преди, но с попълни и дълбоки вдишвания. Очите му се отвориха.
Напрежението в стаята спадна. Докторът изтегли спринцовката и започна да я разглобява.
— Господин Уелс — каза Кристин, — господин Уелс, разбирате ли ме?
Той й отговори, като кимна няколко пъти. Очите му, подобни на сърна, отново се бяха спрели на нейните.
— Вие бяхте зле, когато ви намерихме, господин Уелс. Това е доктор Ъксбридж, гост на хотела, който дойде да ви помогне.
Той премести поглед към доктора, а после каза с усилие:
— Благодаря ви — думите му по-скоро приличаха на тежка въздишка, но това бяха първите думи, които произнесе. Лицето му постепенно възвръщаше естествения си цвят.
— Ако трябва да благодарите на някого, това е на тази млада дама — докторът се усмихна хладно и сдържано, а след това каза на Кристин: — Господинът все още не е добре и ще му бъде необходима и по-нататък медицинска помощ. Моят съвет е незабавно да го преместите в болница.