Мъчението щеше да продължи до деня, когато бъдех най-сетне в състояние да наема самостоятелно жилище, а в това отношение нямах никакво колебание: по-добре мижава слугинска стая в центъра на Париж, отколкото удобен двустаен или тристаен апартамент в периферията. Исках да живея в сърцето на големия град, в сърцето на днешния ден. В сърцето на света.
През въпросния ден, с надлежно подписания договор в джоба се качих на синьо-бяло-червения вагон, чиято вътрешност бе изцяло обновена, включително подвижните седалки. Настаних се и веднага почувствах, че привличам погледите. Мъжките, естествено. Макар да бях свикнала с това, продължавах да изпитвам смущение. „Не виждам какво толкова се оплакваш!, чудеше се понякога София. Почакай да станеш на петдесет и циците ти да увиснат до коленете. Тогава ще разбереш дали не е приятно да те заглеждат в метрото.“
Междувременно всяко намигане направо ме разпъваше на кръст. Не знаех как да реагирам на мъжкото внимание. Жонглирах с тайното им желание като тюлен със замразена херинга. Никой не ми бе обяснил правилата на тази игра. Ето защо нямах друг избор, освен да стоя встрани от игралното поле и да се правя на разсеяна. Обръщах глава и съзерцавах пейзажа, защото след спирката „Нантер Юниверсите“ линията излизаше на открито, но това не бе достатъчно да обезсърчи мъжете, нито да разсее притеснението ми.
Погледът ми случайно попадна върху страница от днешния брой на вестник Монд в ръцете на моя съсед, около трийсетгодишен, с костюм и дипломатическо куфарче. Имаше няколко големи заглавия, едно от което привлече вниманието ми.
- Давид... Давид Барле - промърморих аз, като протегнах ръка към вестника.
Мъжът незабавно се възползва от случая.
- А, не... Името ми е Бертран Пасадие. А вашето?
Протегна ми отпуснатата си ръка, която аз не поех, а посегнах към ежедневника. Без да отговоря на въпроса му, все едно че изобщо го нямаше тук, се зачетох в първите редове на статията, посветена на генералния директор на телевизионната компания, която носеше неговото име, „Барле“. Излизаше, че той е собственик на най-гледания телевизионен канал във Франция, БТВ.
Поклащайки се на мястото си, моят съсед диреше начин отново да привлече вниманието ми.
- Интересувате ли се от телевизия?
- Хм... - промърморих аз, без да вдигна очи.
- Ако това е така, бих могъл да ви предложа няколко много изгодни вложения в този сектор. „Барле“ никак не е зле, солидна компания, но в краткосрочен план има и по-добри възможности.
Вече не чувах дори една дума от онова, което той ми говореше. След като набързо прегледах текста на статията, в която се описваше стратегията на БТВ за привличане на аудитория, не снемах очи от снимката на Давид Барле. Вече го бях виждала по телевизията или върху страниците на икономическите притурки към изданията, но за пръв път установих поразителната му прилика с покойния актьор Жерар Филип. При това тя се набиваше на очи. Имах усещането, че чувам красивия му глас, тъй нежен, тъй познат, да разказва Малкия принц или Петя и вълкът от стария грамофон на мама, когато бях малка.
Ала докато у младия театрален и филмов актьор имаше нещо крехко и уязвимо, от Давид Барле, напротив, лъхаше сила, решителност, свирепа воля за успех и непоклатима увереност, че ще постигне целите си. Това вероятно се дължеше на по-ъгловатите черти на лицето и на телосложението му, от което не би се отказал никой състезател по ръгби. А също така на погледа му, който дори от страницата на вестника ви предизвикваше да последвате примера му.
- ...не повече от три-четири процента годишно, което е едно нищо... - продължаваше да каканиже досадният ми спътник.
БТВ. Ето къде би трябвало да се явя веднага щом получа дипломата си. Струваше ми се, че приветливото изражение на Барле от първа страница сякаш ме приканваше да го сторя.
Внезапно скърцането на спирачките ме върна към реалността и зърнах на перона, точно срещу прозореца синьо-бялата табела с надпис: „Нантер-Вил“
Моята спирка.
Без много да му мисля, скочих от мястото си, препънах се в краката на Бертран Пасадие и успях да изскоча навън тъкмо преди вратите да се затворят със сухо тракане. Моят днешен ухажор седеше с раззината уста, долепил чело до изпотеното стъкло. Размахах вестника, който в последния момент бях успяла да измъкна от ръцете му, и го дарих с усмивка, порядъчно доволна от добитата плячка. От снимката върху три колони съсредоточеният поглед на Давид Барле ме поздравяваше за постъпката ми на завоевател.