Домът на Мод, моята майка, се намираше само на триста-четиристотин метра от гарата. Притисната между две други сгради къща, без градина, ако се не се броят няколкото квадратни метра между входната врата и улицата, далеч по-висока, отколкото широка, съставена от три тесни етажа. Доколкото си спомням, двете винаги бяхме живели тук, без никой да наруши спокойното ни ежедневие.
Откакто мама се бе разболяла, гледах да я оставам с нея колкото се може по-дълго и доколкото ми позволяваха лекциите и работата по прехраната, да й помагам в домакинската работа: всички наглед дребни задължения, като чистене, пазаруване, готвене, които за нея вече бяха същинско изпитание.
- Как си, мила? На лекции ли беше?
Вярно, че бе съхранила косата си, но тенът й беше станал сив. Лицето й се бе превърнало във восъчна маска, върху което бръчките съхраняваха минали изражения. Беше си все същата, но въпреки това понякога ми беше трудно да разпозная мама, красавицата от моето прекарано без баща детство, обгърнала ме в пашкула на душевната си топлота.
Имаше дни, когато изобщо не сваляше стария пеньоар от дамаска. Дребен факт, който обаче ме караше да се просълзявам. Никога пред нея обаче, а когато останех сама в моята стая.
- Не... Разговаряхме със София за почасова работа, която нейна приятелка можела да ми
предложи.
Мама непрестанно ми благодареше и повтаряше на всеослушание колко е щастлива, че е родила такава грижовна дъщеря. Докато в наши дни децата били толкова неблагодарни. А аз просто не бях забравила безбройните утрини, когато тя отиваше на работа, преди още да съм се събудила, Коледите, когато въпреки безпаричието успяваше да ме превърне в същинска принцеса, а също следването в престижен университет, което й бе струвало толкова усилия, при това на възраст, когато спокойно би могла да забави темпото. Ето защо, доколкото позволяваха скромните ми доходи, се стараех да я подкрепям, а понякога дори да я поглезвам.
- Виж какво съм купила.
Подадох й бяла кутия за сладкиши, опасана с тюркоазена лента.
- Какво е това? - запита тя с лакомо блеснали очи.
- Макарони с червени плодове: ягоди, малини, череши...
Мисълта, че тези сладкиши идваха от Париж, й доставяше несравнимо удоволствие. Вярно е, че от време на време я заблуждавах, като купувах разни неща от сладкарницата до изхода на метрото, които след това опаковах криво-ляво в по-лъскав амбалаж, взет от вкъщи сутринта. Важна беше не марката, а малкият ритуал, който ни сплотяваше.
Този кратък момент на споделено щастие бе прекъснат от дрезгавия звънец на входната врата. В отговор се разнесе ленивото мяукане на Фелисите, нашата котка, която почти не излизаше навън и постоянно се мотаеше в краката ми.
- Ох, забравих да ти кажа... Фред се обади и каза, че ще мине да те вземе. Сигурно е той.
Потиснах раздразнението си и се отправих към решетестата врата, иззад която се очертаваше силует с каска, възседнал все още горещите хиляда кубически сантиметра на черния си мотоциклет. Кой друг можеше да бъде, освен Фред? Моят приятел от три години насам. Единственият, когото се бях осмелила да представя на мама. Фред Морино, безработен звукооператор, любител на бойните изкуства и на мощните мотори, русокос дангалак, със сухо, мускулесто тяло, облечено в кожа, чието главно качество за мен бе, че търпеше безконечните ми хленчения по време на следването. Фред, единственият любовник, който можеше да се намери по тези места, мнителен, смел и в постоянна битка със себе си и с останалия свят.
- Привет, красавице! Още ли не си се облякла?
- Облякла закъде?
- Ами... за кино! Прожекцията в Дефанс започва след двайсет минути. Майка ти не ти ли каза?
- Не.
- Нищо. Приготвяй се.
- Фред... Тази вечер не съм в настроение. Ще остана при нея.
Нямаше нужда да се обръщам, за да усетя погледа на мама, вперен в двама ни през цветното стъкло на входната врата.
- Да не би пак да й е зле? - запита той с искрено съчувствие.
- Не. Аз съм причината. Просто нямам желание.
Рокерът се взря в мен, все така възседнал мотора, после прокара поглед по къщата.
- Преди шест месеца нямаше да ме зарежеш така, а?
Каза го без заядливост, просто като желание за повече информация. Искаше да е наясно.
- Преди шест месеца майка ми не беше на прага на смъртта, Фред - казах през зъби аз, за да не ме чуе тази, за която ставаше дума.
- Нали не си забравила, че дори бяхме на път заедно да си наемем апартамент?