Не се жалваше. Само изброяваше точните причини за недоволството си. И трябва да призная, че колкото повече се променяше животът ми с всяка изминала седмица, толкова по-често търсех причини да се спречкам с него.
Апартамент заедно, вярно е. Двустаен с всички удобства в Нантер, каквито бяхме огледали няколко. Точно за това повече нямах никакво желание.
- Отлично знаеш, че не мога да си го позволя - възразих аз. - Ако искам да изпратя мама на лечение в Съединените щати, трябва да спестя...
- ...двайсет и пет хиляди евро. Зная - прекъсна ме отегчено той. - Сто пъти си ми го повтаряла.
Двайсет и пет хиляди евро бе цената на генното лечение, последна надежда, прилагано само от една клиника в света, в Лос Анджелес. По принцип можеха да си го позволят единствено кинозвездите и милиардерите. Животът наистина си имаше цена. Ала животът на мама поне за мен беше безценен. Бих направила всичко, за да я спася.
Да постъпя без ничие знание в „Нощните красавици“ например.
- Повтарям ти, докато не събера тази сума, всеки спечелен от мен сантим ще бъде за нея.
Той кимна с глава, неочаквано станал по-отстъпчив.
И като си помисля само как неистово желаех неговото тяло. Като си помисля, че той бе един от първите, проникнали в моята интимност. Бе пробудил в корема ми тайнствения трепет на желанието. Вече не можех да се върна обратно към онзи първи порив. Пред мен стоеше един обикновен мършав рокер, който с овлажнели очи просеше от мен поне малко нежност.
- Добре де. Само че това не ти пречи да отидеш на кино с твоя приятел, нали?
- Не и тази вечер... Не настоявай, моля те.
При тези думи го погалих доста небрежно по рамото. Решително, но без грубост той отблъсна ръката ми.
- Зная какво те кара да се държиш така, Ел - заяви вече по-нападателно той.
- Наистина ли?
Лек шум зад мен ми подсказа, че майка ми е излязла на площадката пред входната врата и че ни делят само няколко стъпала.
- Причината не е ракът на Мод, а тъпата ти журналистика.
- Говориш глупости...
- Точно така, всички онези буржоазни синчета, които четат Монд дипломатик и се канят да ни обясняват по телевизията как трябва да си размърдаш задника, за да си намериш работа! Тъкмо те ти завъртат главата!
- Мамка му, Фред... Никой не ми върти главата, просто съм скапана!
Дори София не би могла да се изрази по-добре. Откакто пътищата ни се бяха разделили след края на следването в Нантер, чувствах по отношение на нея онова класово деление, онзи „социален разлом“, за който обичаше да говори Жак Ширак. За тях аз бях предателка. Бях презряла произхода си и амбицията ме бе отвела в лагера на охолните. Не живеех по-добре от тях, но по особен начин бях преминала на страната на противника.
- Е, и какво от това?!
Зад гърба ми прозвуча глухият глас на мама. Стиснала с разтрепераната си ръка парапета, тя мъчително слизаше стъпало по стъпало, но готова да се нахвърли върху моя събеседник.
- Да не би да е грях, че иска да постигне успех? А? Ти какво искаш? Дъщеря ми цял живот да седи зад теб на мотора? Такъв живот ли й готвиш?
- Мод, аз...
- И после какво? Ще й направиш две деца и ще я зарежеш, защото ще си намразил живота такъв, какъвто сам си си го направил?
- Мамо...
Прегърнах я през раменете и се опитах да я накарам да се прибере. Бях трогната от намесата й, разбира се. Дори в подобно състояние в сърцето й гореше едно-единствено желание: да ме закриля. Ала не исках да се изморява. Сама щях да уредя отношенията си с Фред Морино. Без ничия намеса.
През полуотворената врата чух бръмченето на форсирания мотор. Замина си, без повече приказки сред оглушителен шум. Това бе неговият начин да крещи.
Пътуването с метрото на другата сутрин в обратна посока, към спирка „Обер“, бе доста по-приятно. Ребека Сибони бе удържала обещанието си и с кратък есемес късно предишната вечер ме бе поканила на сеанс, наречен кратко от нея „вдигане на нивото“.
Когато слязох от ескалатора откъм булевард „Осман“, веднага зърнах високата й фигура на чапла. С цигара в клюна, тя се разхождаше напред-назад пред входа на магазина „Прентан“ с долепен до ухото мобилен телефон. Посрещна ме с намигане и свирепа усмивка, която можеше да означава само едно: „Сега от теб, драга, ще направим истинска жена“.
Според Ребека през този ден предстоеше да се снабдя само с основната екипировка, необходима за изпълнение на поставените задачи. Тя се състоеше от три костюма в пълен комплект: един за дневните прояви и за официалните приеми, като например връчване на награди и отличия (сако и панталон „Задиг и Волтер“ в антрацитен цвят, черно бельо „Обад“, за да личи през сакото, колие от синтетични перли „Агата“); вторият за коктейли и вечери в тесен кръг (дълга прилепнала рокля „Армани“ с деколте до средата на гърба, пурпурно бельо „Лежаби“ и обеци „Фред“ с ветрилообразно разположени полускъпоценни камъни); последният за тържествени приеми и балове (рокля в седефен цвят на „Жан-Пол Готие“, бисерносиво бельо „Ла Перла“, гривна и диадема на „Булгари“). Нека добавим три чифта съответстващи на тоалетите обувки, като с напредването на деня се увеличаваше височината на токовете: шест сантиметра през деня, девет вечерта и дванайсет през нощта.