Още преди да стигнем до касата, натоварени с покупките, се изкашлях, подсказвайки по този начин състоянието на портфейла си:
- Ребека, всичко това е чудесно, но...
Тя вдигна показалец в знак, че е очаквала този момент.
- Не се притеснявай. Приеми го като аванс от страна на агенцията.
Ясно ми заяви, че това е аванс, а не подарък.
- Само че никога няма да бъда в състояние да върна подобна сума!
- Спокойно. Нищо няма да плащаш от джоба си.
Нещата ми се изясниха. Подобно на дилърите или на каналджиите през границата, Ребека отпускаше на новопостъпилите момичета щедри аванси, които щеше да удържи от бъдещите им приходи.
- Имате предвид първите ми ангажименти, нали?
- Точно така.
- Това означава ли, че докато ги изплатя, ще трябва да работя безплатно?
Тя ме погледна за момент, сетне избухна в гърлен смях:
- Досега смятах, че си само по-красивата от двете! Сега установявам, че си и по-хитрата.
Може и да бях хитра, но занапред принадлежах на нея.
Въпреки това достатъчно бе да ми връчи лъскавите пакети, за да престана да ги смятам за отровни подаръци и те да се превърнат за мен в обещание за бляскаво бъдеще. Живот, през който вече няма да завися от някоя си Ребека Сибони, за да мога да си позволя подобни безумия.
Фред имаше право. Наистина бях минала от другата страна на барикадата. И вече нямах никакво намерение да се връщам обратно.
Април 2009 година
Сега можете да отворите очи, Ел.
Как бе успял да направи това? Просторната зала, където допреди двайсет секунди вечеряха петдесетина души плюс сервитьорите, бе съвършено пуста. Бяхме сами, той и аз, сред позлатата и наченатите магнуми шампанско, по които играеха отблясъци от безкрайната редица свещи по масите. Електрическите полилеи бяха изгасени и сега единствено те осветяваха разкошната обстановка. Ненадейно от съседния салон до нас достигнаха кристалните звуци на клавесин. Мелодията напомняше Жан-Филип Рамо.
- Как... Как направихте това?
Пред мен беше той, с гальовния си глас, способен да ме очарова по време на изпълнението на Сид и на Фанфан Лалето. По въпроса си имах собствена теория: физическото сходство между двама души неизбежно водеше и до сходство в тембъра на гласа. Давид Барле не само подражаваше на Жерар Филип. При него се усещаха по-дълбоки, по-сериозни нотки, които сякаш продължаваха да се носят из въздуха след произнасянето на последната дума. Гласът му бе удивително младежки, също както у първообраза, но същевременно притежаваше тръпката на бас или на баритон. Съчетание от блясък и плътност.
Сега вече знам: гласът, просто гласът на един мъж е в състояние да ме накара да изпитвам към него непреодолимо желание.
Неговият глас бе като вибратор, който галеше клитора ми при всяка фраза.
(Анонимна бележка от 15 април 2009 г., безспорно се отнася до Давид...)
Минута преди това (познавахме се само от половин час) той ме бе помолил да затворя очи. Преди да се подчиня, успях все пак да видя как той шепне нещо на салонния управител във фрак и подава на съседите ни по маса визитка с набързо написани върху нея няколко думи. Няколко мига по-късно чудото бе налице. Давид притежаваше подобна сила. Силата на вълшебник. Силата на мъж, чиито възможности ми се струваха неограничени.
След пазаруването заедно с Ребека поръчките заваляха една след друга, средно по две седмично. Както ми бе обяснила по време на нашата първа среща, задачата ми се свеждаше до това да нося един от тоалетите, които ми бе купила, да се явявам под ръка с някой мъж, два или три пъти по-възрастен от мен, с издължени от високите токчета крака, изправена стойка и глава, подобно на примабалерина, по време на колкото бляскави, толкова и безсмислени вечери. Това поне ми даде възможност да разгледам отвътре някои от най-красивите сгради в Париж -дворци, министерства, музеи, частни клубове, и да доловя сред главозамайващия поток на разговорите известен брой поверителни сведения, които рефлексът на журналистка ме накара