- Не ми казвайте, че четете парцала на нашия приятел Франсоа - продължи той на висок глас, за да може да го чуе моят кавалер.
Потънал в разговор със съседа си отдясно, Франсоа се обърна и в отговор отправи светска усмивка:
- Не слушайте тази стара лисица! Просто пропаднал журналист! Още навремето измежду всички нас той пишеше най-зле.
- Напълно точно - съгласи се Барле с тържествуващ вид. - Само че разполагах с далеч подобри аргументи за съблазняване от стихчетата.
- Вярно, не съм роден със сребърна лъжица в устата, и в това отношение, драги мой, признавам, изобщо не мога да се боря с теб.
Дружен смях сложи край на тази кратка словесна схватка.
- Кажете ми, Ел, как се запознахте с този проскубан петел Маршадо?
- Ние...
Не бях предвидила подобен разпит. Боях се преди всичко да не би моят клиент да разкрие нашата обща тайна. Ала макар да усещах присъствието му зад гърба си и вниманието, с което следи размяната на реплики, Маршадо запази мълчание. На мен се падаше задачата да измисля правдоподобна версия. И то незабавно. Всеки знае, че най-сполучливите лъжи, онези, които издържат изпитанието на времето, съдържат известна доза истина.
- Студентка съм по журналистика.
- В Сорбоната ли?
- Не, в Центъра за подготовка на журналисти. Наскоро завърших и част от стажа прекарах при Франсоа.
- И се харесахте взаимно.
- Точно така.
Нежният и до този момент галещ поглед на моя събеседник за момент се откъсна от мен, за да отправи стрела по посока на някогашния си колега от университета. Имах чувството, че може да го убие на място. Съчетанието на деликатност и свирепост у този човек ме смути. Само за миг можеше да се превърне от целебен балсам в изгарящ пламък. Едва тогава можах да се избавя отчасти от очарованието, с което той, без сам да съзнава това, ме държеше в плен, и да обърна внимание на пантомимата на останалите сътрапезници, мъже и жени без разлика, до един привлечени от неговата аура, подобно на нощни насекоми. При това някои от тях спокойно можеха да му съперничат по известност и богатство, ала всички до един се домогваха до неговата близост, интерес и донякъде до славата му. Всички се стремяха да попаднат в обсега на магическия кръг на удостоените с неговото внимание. Самата аз, досами този мъж, усетих върху себе си вълната от завист, която растеше с всяка следваща минута, през която той ми посвещаваше част от драгоценното си време.
„Коя е тази? Познаваш ли я?
- Никога не съм я виждал. Но, ако ме питаш, мисля, че не е нищо особено.“
Дочувах подобни реплики. Само на няколко стола от нас вероятно вече ми крояха шапка, която Давид Барле трябваше да заплати от неизчерпаемата си банкова сметка. Коя бях аз, та да им отнема звездата на вечерта? Как се осмелявах да се натрапвам по подобен начин? Не би ли трябвало час по-скоро да сложа край на разговора с този медиен принц и да дам възможност и на другите да се доближат до него?
- А сега къде работите?
Давид продължаваше да ми отделя цялото си внимание.
Бях толкова смутена, че не осъзнавах каква възможност открива пред мен животът. Тя бе тъй огромна, че дори не можех да я видя, запленена от този мъж, намиращ се на горния край на социалната стълбица.
- Хм. Все още не съм избрала. Изчаквам.
- Ясно. Значи, не разполагате с нищо.
Подобна окончателна присъда нормално би трябвало да пробуди у мен желание да зашлевя онзи, който се е осмелил да я произнесе. Ала защо в такъв случай продължавах да се усмихвам глупаво, неспособна да открия у себе си дори капчица гордост?
Тъй като не знаех какво да отговоря, той бавно вдигна ръка към лицето ми и тихо ми заповяда:
- Затворете очи, ако обичате.
- Моля?
- Добре ме чухте: затворете очи. Само за момент.
- Какво искате да...
- Не се бойте - настоя той с вродената властност на съблазнител.
Междувременно в полумрака на трапезарията Маршадо бе навел към мен глава, за да прибере онова, което му принадлежеше, тоест мен. Вероятно това бе начин да се опълчи на своя приятел или да покаже, че независимостта на пресата все още е жива.
Давид великодушно се поклони:
- Открай време съм се възмущавал от прекомерната експлоатация на стажантките, но благодарение на теб, Франсоа, може и да си променя мнението. Особено ако ги подбираш така добре.
- И на теб ти харесва, нали? - намръщи се раздразнено Франсоа.
Вероятно в този момент много му се искаше да разкрие действителната ми роля редом с него, но за пореден път се прояви като честен играч и не каза нищо.
- До скоро, Ел - сбогува се Давид.