- Искаш ли да дойда с тебе?
- Не... Не, остани при Арман. Ще има нужда от помощта ти, ако се наложи гостите да чакат.
- Окей. В колко часа трябва да пристигнат?
- На обяд. За аперитива.
Нахлух първите попаднали ми леки обувки и без да кажа нищо повече, се втурнах по стълбите, последвана от София:
- Хей? Няма ли да предупредиш Давид?
- Ти го направи! - подхвърлих й през рамо.
- Та той дори не ме познава!
Безпомощният й вик не възпря моя устрем. Изскочих навън, спуснах се на запад по улица „Тур де Дам“, а обувките ми тракаха по асфалта като върху кожата на там-там, като всеки удар разцепваше главата ми като прогнил плод.
Знаех, че най-близката стоянка за таксита се намира пред църквата „Сент Трините“. Там ме очакваше бяло „Пежо“ с чернокож шофьор, провесил ръка през широко отворения прозорец, а отвътре се носеше грохотът на репортаж от „Формула 1“. Откара ме до болницата „Макс Фурестие“ толкова бързо, сякаш караше болид.
По коридора на Онкологията човек можеше да види смъртта във всякакви проявления: мършави лица без коси, болни в пижами, мъкнещи след себе си стойка за преливане, с вид на хилядагодишни, изтощени сестри, изглеждащи не по-добре от пациентите... Всички бяха тъй заети, че никой не обърна внимание на странното ми облекло, нито на нахлуването ми в стаята на мама извън времето за свиждане.
Аз виждах само нея, още по-отрупана с всевъзможни тръби, отколкото предишния път. Потрепването на клепките, макар и слабо, показваше, че е будна. Придърпах стола до леглото и се наведох над тялото, което скоро щеше да я предаде.
- Мамо... Мамо, аз съм, Ел.
Ново потрепване на клепките в знак, че ме е чула. В този момент не се нуждаех от лекар, за да определя диагнозата: излизането от комата бе само прелюдия към окончателното слизане от сцената. Този път завинаги.
Никога нямаше да видим заедно Америка. Нямаше да опитаме невъзможното отвъд океана. Пътешествието приключваше тук.
- Виждам, че ме чуваш, но можеш ли да говориш?
Нейното „да“ бе толкова слабо, че напомняше по-скоро бълбукане в някоя от торбичките за преливане.
- Приближи се - помоли ме тя с движение на устните, тъй като нямаше достатъчно дъх, за да го каже на глас.
- Беше Луи...
Дори пред прага на смъртта бе произнесла името на човека, който ме бе подложил на толкова мъчения - възбуждащи, вълнуващи мъчения. Човекът, за когото нито веднъж не бе споменала пред мен и с когото бе поддържала тайни връзки.
- Какво има, мамо? Какво ти е сторил той?
- ...Той ми подари това.
Едва тогава обърнах внимание на двата огромни букета и кутията шоколади, която заемаше цялото шкафче. Ясно ми беше, че признанието й не се отнася само за тях и че тя разкрива кой през цялото време е бил анонимният дарител, отрупал я с всевъзможни подаръци.
- Знам... Само че как ти...
Тя постави върху устните ми изтънелия си, безплътен показалец, за да ме накара да млъкна. За да ми покаже, че моите въпроси са излишни и тя ще ми даде повече отговори, отколкото бих могла да очаквам.
- Той сам ги донесе...
- Искаш да кажеш, днес?
- Не. Всеки път.
- Луи? Идвал е при теб в Нантер?
Подобна мисъл никога не ми бе хрумвала. За мен бяха неочаквани и телефонните разговори между двамата. Ала Луи да ходи на посещение при Мод Лоран, в малката къща в Нантер... Това за мен бе направо непонятно.
Тя кимна.
- Често ли идваше?
Случи се нещо странно. Тя бегло се усмихна и тази усмивка превърна изпитото й лице на
агонизираща в сияйна икона.
Същевременно полагаше неимоверни усилия, за да може да ми отговори.
- Почти всеки ден. А когато нямаше възможност, ми се обаждаше по телефона.
Прословутите телефонни разговори, уловени от Фред. При спомена за тях тя сякаш се отърсваше от болката, която през цялото време я хапеше като зло куче.
Безспорно беше, че колкото и тъмни да са били замислите на Луи, той последен бе вдъхвал сили на мама, носил й бе радост, която дори аз не бях неспособна да й доставя. Това ми се струваше тъй абсурдно и несправедливо, че хапех отвътре устните си, за да не избухна.
- Мамо... Ще ти задам много важен въпрос: откога Луи ти идва на гости? Спомняш ли си?
- Да, да... Може и да умирам, но не съм луда! - със сетни сили възнегодува едва чуто тя. -Трябва да има три месеца оттогава. Може и повече...
Тоест вероятно още преди първата ми среща с Давид, по време, което определях като „период на сближаване“. Веднъж открили в мое лице подходящия екземпляр, двамата братя Барле бяха пристъпили към предварителна обработка на Мод, София, Фред и пр., които съставляваха моето най-близко обкръжение. По този начин никой от тях нямаше да се противопостави на сродяването ми с тяхното семейство и оставаше само тази пъклена двойка да ме обсеби.