Това обаче не обясняваше упорството, с което Луи бе посещавал мама. Тя очевидно е била поласкана от тези знаци на внимание. Ала какво удоволствие бе получавал този денди от общуването с нея? Бедна старица от предградията, тя олицетворяваше всичко онова, което този естет и при това еротоман, би трябвало да отбягва. Защо е играл тази роля повече от необходимото?
- Защо никога не си ми споменавала за това?
- Той не искаше. Беше си наша тайна. Като статите.
- Щатите? - поправих я аз.
- Да. Предвиждаше се да ме придружи там - заяви тя гордо, доколкото успя с изтънелия си глас.
Помислих си, че бълнува, че това е вторичен ефект от морфина и палиативните грижи, от течностите, които се вливаха във вените й през всички тези прозрачни тръбички.
- Сигурна ли си?
- Погледни в чантата ми...
Тя посочи ниската масичка от другата страна на леглото с помътнели, прорязани от спукани капиляри очи, чийто вид не предвещаваше нищо добро.
В кожената чанта имаше малко предмети и без мъка открих червено-бяло-син плик с изображение на планисфера. Вътре имаше не един, а два билета за отиване и връщане до Лос Анджелес за двайсети юни в бизнес класа.
Нежеланието й да я придружа сега ми се явяваше в съвсем различна светлина. Вече не ставаше въпрос за скромност или за самопожертвователност на мама заради единственото й дете. Моят палач и мама толкова се бяха сближили, че тя упорито бе крила всичко това от мен. Благодарение на него за момент си бе възвърнала лекотата на своите двайсет години и бе открила тайната градина, за която се полагат грижи само през изпълненото с илюзии детство.
Дори само за това би трябвало да му бъда признателна.
Тя така шумно си пое въздух, че ме хвърли в тревога, след което промълви с последни сили, изтощена от нашия разговор, колкото и кратък да беше той:
- Струва ми се, че той също много те обича...
Не знаех какво да отговоря. Ето защо зададох един последен въпрос:
- Той ли ти каза това?
Вече не можеше да произнесе нито дума, защото с нея щеше да изпусне сетен дъх. Ето защо само едва доловимо кимна утвърдително.
- Кога?
Отново очите й ми посочиха отговора: все още съвсем свежите цветя, непокътнатата кутия шоколади... Снощи всички тези неща все още не бяха в стаята й. Посланието беше ясно: това бе станало днес. Тази сутрин. Може би дори тъкмо преди моето пристигане.
След това погледът й се спря върху моята рокля, която сякаш едва сега забеляза и огледа, доколкото й позволяваха силите.
- Толкова си красива... - промълви тя. - Луи сигурно много се гордее.
Не реагирах на грешката в името. Или може би това не бе грешка. Може би по свой начин подкрепяше избора, който постепенно назряваше в мен. Даваше ми своята благословия.
Взех главата й между дланите си и сгуших нос в пазвата й, превърнала се в костелива вдлъбнатина, покрита със сива суха кожа. Въпреки острия мирис на почистващи препарати и лекарства успях да почувствам нейния парфюм с уханието на роза. Или може би си въобразявах? Дълго останах така, черпейки упование от тази близост, без да мога да се наситя, аз, дъщерята, получила толкова много и дала толкова малко. Дори през последните седмици, когато бях заета да градя едно измамно щастие...
През цялото това време редом с нея е бил Луи. Той й бе върнал радостта от живота, откъсвайки я от зловредното влияние на болестта. Благодарение на него устата й не е била толкова пресъхнала, световъртежът - не толкова силен, пристъпите на немощ - по-лесно преодолими.
Той завинаги щеше да остане за нея като добрия дух, дал й подкрепа в последните й дни.
Мама присви няколко пъти очи, сякаш за да привлече вниманието ми. Или може би бе просто рефлекс, една от онези мускулни контракции, които предвещават окончателния край?
С леко прищракване катетърът освободи нова доза аналгетик, която според мен дойде тъкмо навреме. Върху монитора кривата на сърдечната дейност си оставаше нормална. Въпреки това чувствах, че се отдалечава от мен и е на път да изгуби съзнание. Никой не би могъл да каже дали за последен път ще дойде на себе си, преди всичко да приключи. Лицето ми почти докосваше нейното, но въпреки това зениците й ме отбягваха, плъзгаха се постепенно вляво, докато клепките й се спускаха. Какво ли бе искала да ми каже?
Огледах стаята наоколо, сякаш я виждах за пръв път. Всичко наоколо беше празно и жълтеникаво-бяло. Като се изключат подаръците на Луи, единственият предмет, който привличаше вниманието, бе розовата вълнена жилетка, която доктор Пулен вероятно бе грабнал в бързината, докато са качвали неговата пациентка в линейката.