Имаше само един полуотворен шкаф-закачалка. Едва не паднах от стола, когато забелязах
пакета, който заемаше почти целия горен рафт.
Сребрист пакет. Очевидно оставен специално за мен от Луи.
Залитайки, все пак успях да се надигна и да взема пратката от захабената талашитена поставка. Нетърпеливо разкъсах с нокти опаковката. Върху двойния пласт сребриста хартия имаше само една картичка с обичайната повеля:
9 - Фантазмите му ще последваш
Какви фантазми? И преди всичко чии?
Оставих картичката на леглото, малък бял правоъгълник, който се открояваше върху жълтия чаршаф, и вдигнах разделителния лист. Онова, което открих отдолу, толкова ме изненада, че за няколко секунди се вкамених. Вдигнах малката купчина снимки и, затаила дъх, започнах да ги разглеждам една по една, като се стараех да не пропусна нито една подробност, борейки се с желанието час по-скоро да мина на следващата.
Още първата от тях, направена пред стълбите на някакво кметство, може би в Динар, в деня на сватбата на Давид и Орор, пробуди у мен усещането, че до този момент съм била сляпа и едва сега проглеждам. Върху пожълтялото картонче пред мен изникна най-сетне истината. Дали не бе по-добре никога да не я бях виждала, нищо да не бях научавала?
Би трябвало с всяка следваща снимка чувствата и изненадата ми да се уталожват, но се случваше тъкмо обратното. Колкото по-ясно виждах Орор такава, каквато е била, такава, каквато бе живяла - под ръка с Ортанс на разходка край морето или излегната на плажа в бански на точки, - толкова по-очевидна и жестока, неумолима и болезнена ставаше истината, подобно на скалите, които бяха причинили смъртта й: аз бях нейна двойница. Или тя на мен. Две сестри-близначки, родени в интервал от двайсет години и попаднали под знака на един и същи палач.
И дума не можеше да става за обикновена прилика. Общи бяха не само дългите тъмни коси, закръгленото тяло, зелените очи и луничките по носа и бузите. Всяка подробност, всяка черта на лицето, извивката на клепачите, предизвикателната пълнота на устните - всичко това бе и мое, и нейно.
„Никога няма да бъда Орор“, бях си обещала аз предишната вечер в хотел „Шарм“ пред Луи, който тогава бе в моя власт. А в действителност съм била такава от мига, когато съм била открита в картотеката на „Нощни красавици“ от Давид или може би от Луи или Ребека... И през всеки от следващите етапи: необикновената среща с Давид, предложението за брак на шлепа... Включително и през онези моменти, когато съм се чувствала като обикновена топка за тенис, подхвърляна от ракетите на двамата братя.
На последните три снимки Орор носеше рокля с разкроена пола до над коляното, чиято кройка и едрите пролетни цветя напомняха по поразителен начин модела, който гардеробиерката от БТВ бе избрала за премиерата на моето предаване. Дали предварително е била инструктирана от Давид? Или това е било случайно съвпадение, което оправдаваше импулсивната му реакция и свалянето ми от ефир?
Седемнайсет години, за да открие нейния съвършен клонинг. Без съмнение много кандидатки са били скъсани на изпита при Давид. Преди мен. Преди да се появя аз, призракът на друга жена, палимпсест на история, различна от моята, която бяха решили да ми припишат.
Само че аз не бях по-съвършена от Орор, от лудата Орор, от недосегаемата и фригидна Орор. И в този момент на сцената бе излязъл Луи. Неговата мисия бе да заличи чистия спомен за светицата и да ме превърне в пълнокръвна, чувствена, изпълнена с желания и оргазми жена, за разлика от оригинала, обитавал свят от страдание, лишен от всякакви наслади. Такъв бе смисълът на обучението, което от среша на среща той се бе заел да осъществи. „Това, което правя, е да изваждам на бял свят“, бе признал той в припадък на откровеност. Да извади на бял свят безкрайната палитра от достъпни за мен наслаждения, съхранявайки ме непокътната за своя по-малък брат. Ето защо нито веднъж не проникна в мен. Ето защо през цялото време бе съхранил дистанцията между учителя и ученичката.
Последната снимка отново предизвика у мен шок. Беше направена в галерията „Соваж“ вечерта, когато Луи се бе появил там. Нямах представа, че фотоапарат е могъл да улови този миг. Двамата бяхме лице в лице. Гледахме се съсредоточено, водени от онова странно напрежение, обзело и двама ни. Това далеч не бе най-приятният от споделените с него спомени. И въпреки това, увековечен по този начин, той ми действаше като вълшебен проявител, който с всяка изминала секунда действаше върху сребърните соли на паметта ми: Луи, който се бе грижил за моята майка; Луи, който бе помогнал на София да оцелее в най-критичния за нея момент; Луи, който бе спасил Фред от безработицата; Луи, който бе вписал моето име в чертите на града... Луи, който, въпреки възложената от брат му мисия, ме бе закрилял като ангел-хранител в тези неспокойни времена.