В ръката, която ми подаде, открих визитна картичка. При това движение ръкавите на сакото и ризата се повдигнаха и откриха за миг китката му. Над нея имаше пристегната лента от седефена коприна. Това странно украшение задържа вниманието ми секунда повече и това го накара неочаквано да стане настоятелен:
- Ако не я вземете сега... Бог знае кога ще се видим отново.
- Да, разбира се - смотолевих аз. - Прощавайте.
Той изчезна заедно с обгръщащото го сияние, което ми показа, че преживяното може да бъде само сън.
- Ел? Ще бъдете ли така добра да ми отделите още малко време?
Поканата от страна на моя днешен клиент, макар напълно в рамките на добрия тон, ми се стори съвършено нелепа. Не по-малко неуместна и вулгарна от пускане на ръка по време на градинско парти. В този момент на света имаше само един мъж, с когото бих могла да споделя леглото. Само един, който би могъл да ми замае главата. И този мъж току-що бе изчезнал в нощта.
- Защо не... - поколебах се аз.
- Ребека Сибони ми спомена за хотел „Шарм“. Изглежда приличен. Познавате ли го?
През последните месеци бях го посещавала един-два пъти, водена от стремежа за печалба, от опиянението на изпитото шампанско, приемайки безгрижно тази забежка без особени последици. Но в никакъв случай по силата на навика или заради онова, което се случваше там.
Мод, Фред, София, Ребека... Давид. Лицата им вихрено минаха пред погледа ми. Какво би си помислил всеки от тях? Какво биха ми подсказали? Да приемам парите, откъдето и да идват те? Или да се прибера целомъдрено у дома с таксито, което моят кавалер непременно щеше да ми поръча?
Въпреки това в съзнанието ми изплуваха четирите банкноти по сто евро, които тази нощ щях да прибавя към спестяванията за Америка. Точно тогава мобилният ми телефон неочаквано започна да вибрира.
Съобщението, изпратено от неизвестен подател, ме накара незабавно да взема решение:
„Не бива да се разделяме по този начин. Не, искам да кажа: не бива да се разделяме.“
4 юни 2009 година
Как би могла да бъде претеглена неприкосновеността на най-съкровените ни тайни? Може би чрез факта, че ние сами ги забравяме, че те се вписват тъй дълбоко в мълчанията ни и в безбройните способи, до които прибягваме, за да ги прикрием, че се изплъзват от потока на мислите ни.
Само Бог знае до каква степен Давид Барле ми бе станал близък през седмиците, последвали онази тъй неочаквано вълшебна вечер. Всъщност, както още тогава го бе подсказало изпратеното от него съобщение, ние изобщо не се разделихме. От време на време се завръщах в Нантер, на улица „Риго“, за да прекарам нощта при мама, но не минаваше нито ден, без да се видим, пък било и набързо, само за час по обяд, в един ресторант недалеч от огромната, ултрамодерна кула от стомана и стъкло на групата „Барле“, която Давид бе издигнал преди десет години край южната околовръстна магистрала, побрала всички офиси.
„- Къде ще се видим тази вечер?
- В „Дивелек“ - бе ми казал той преди малко, докато се качваше в колата. - Знаеш ли къде се намира?“
Знаех, разбира се, но никога не бях влизала в този ресторант, който се славеше с най-добрите блюда от риба и морски дарове в столицата, предпочитано заведение на покойния президент Митеран, който го посещаваше по съседски, понякога заедно с тайната си дъщеря Мазарин.
„- На улица „Юниверсите“, нали?
- Точно така. Запазил съм маса за двайсет и трийсет. Устройва ли те?“
Чудесно знаеше, че съм хиляди пъти по-малко заета от него, и въпреки това бе дотам любезен, че се интересуваше дали съм свободна, след като една секунда от неговото време струваше няколко стотни от индекса САС 40. Изминалите седмици бяха изцяло белязани от внимателното му отношение към мен: приветливост, деликатност и приятни изненади, една от друга по-очарователни и изтънчени. Между другото, Давид знаеше за моята слабост към мидите „Сен Жак“ или към обикновения омар в солено масло. Ето защо изборът му този ден изобщо не бе плод на случайност, а на морето и на неговата зараждаща се любов.
Без съмнение изключителното за мен се бе превърнало в нещо нормално, по подобие на осеяните със звездички чинии в престижни ресторанти, но все още не се чувствах преситена от този лукс. Твърде добре познавах обратното, за да достигна въобще някога до пресищане. Такива мисли ме спохождаха, докато стоях на видно място пред синята витрина.
- Добър ден, госпожице. Господин Барле ви очаква на масата.
Салонният управител старателно изпълняваше задълженията си и безпогрешно ме бе познал пред входа на ресторанта. Покорно го последвах през потъналата в тишина зала, в която единствени посетители бяха шепа клиенти с посивели коси и няколко знаменитости от света на шоуто, на политиката и медиите, чиито имена в момента не можех да си спомня, увлечена от притегателната сила на мъжа, който ме очакваше.