Луи, който, по думите на Ребека, бе правил всичко заради мен. Само и единствено заради мен. Въпреки брат си.
- Добре ли сте, госпожице?
Сестрата, която ме срещна по коридора, залитаща, изгубена като някакво малко момиченце в сватбена рокля и снимки в ръка, ме хвана неподготвена. От очите ми струяха сълзи без ридания и хълцания. Едри сълзи на облекчение. Преди да напусна стаята, се бях сбогувала с мама възможно най-нежно, дълго я бях целувала по челото и бузите. Нищо повече не можех да направя. Нямах сили да присъствам на продължението. Бях притворила все още топлите й потрепващи клепки над очите, в които малко по малко гаснеше светлината, две мъждукащи пламъчета, които смъртта не бързаше да духне.
- Добре ли сте? - настойчиво повтори сестрата. - Искате ли да поседнете? Да ви донеса чаша с вода?
Какво можех да й отговоря? Че съм на път да изгубя мама и едновременно с това да спечеля любовта? Че трябва да оставя нея в плен на страданието, за да се отправя към любовните селения? Че най-сетне тялото ми бе в пълно съгласие със сърцето? Че най-сетне ще мога да дам воля на онова чувство, което за пръв път бях изпитала по време на нашите разходки, но също така, макар не толкова ясно, при срещите ни в „Шарм“? И че колкото по-ясно се очертаваше пред мен действителният портрет на Луи, тъй неочакван, тъй различен от циничните му маски, и при това тъй сходен с онзи, който Ребека ми бе описала, толкова повече се разсейваха съмненията ми?
Бих могла да не й кажа нищо. Или да дам банален отговор в рамките на сегашния момент.
Вместо това избрах друго време. Друга гледна точка.
Върху мокрите ми от сълзи очи се появи нежна усмивка.
- Благодаря. Ще бъде наред... Сега вече всичко ще бъде наред.
Ала това съвсем не беше сигурно. Бях нищо и никаква раздърпана младоженка, с обляно в сълзи лице, която се лута по вонящия на белина и етер коридор, блъскайки се от стена в стена като стоманената топка на флипер тъкмо преди да бъде изхвърлена. Готова да поеме към новия си живот...
...А при това толкова неуверена. Готова всеки момент да се строполи върху зеленикавия линолеум на пода. Неспособна да види по-далеч от този изпълнен с болка момент.
Анабел = Орор. Просто уравнение, което така и не бях в състояние да осъзная, а още по-малко да приема.
Ами ако това последно признание в картинки на Луи бе поредната му хитрост? Ами ако встъпвах в последната фаза на съставения от Давид план, който брат му, по неизвестни за мен причини - може би от чувство за вина? - бе изпълнил до последната подробност?
Същевременно вече бях съзряла върху лицето му онази искреност, която той не бе в състояние да контролира, малката вдлъбнатина, подхранваща надеждите ми: трапчинката. „Има още нещо“, бе промълвил той предишната вечер, докато аз излизах от стаята. Още нещо, което да ми каже, да ми покаже... или да ми наложи?
Чакащите на спирката на автобус 378 изобщо не обърнаха внимание на странното ми облекло и разстроения ми вид, помъкнали тежките пазарски чанти или заети със собствените си грижи. За тях някаква парцалива младоженка, която се качва в автобуса, си беше съвсем в реда на нещата. Това бе предимството на бедните квартали: всеки с болката си. Личната мъка се намираше под закрилата на вежливото безразличие.
Най-сетне автобусът пристигна и малката група се скупчи пред двойната автоматична врата, която се отвори с шумно съскане.
Бях тръгнала толкова набързо, че не бях взела със себе си нищо, освен ключодържателя и пакетче носни кърпички, които вадех една по една, за да трия от лицето си сълзи и грим. Таксито на отиване бе за сметка на БТВ. Но ето че се оказах съвсем неподготвена, когато шофьорът, мъж с бръсната глава и обеца на дясното ухо, ме попита:
- Вашият билет, госпожице...
- А, да... - смотолевих аз.
Започнах да ровя в чантичката си, изпуснах ключовете, които със звън паднаха в краката на напиращите да се качат, готови да ме стъпчат. Наведох се да ги взема, но в този момент нечия ръка ме накара да се изправя.
- Всичко е наред, тя е с мен.
Обърнах се и зърнах лице, което вече бях виждала някъде.
- Супер. Поздравления за младоженката - подхвърли иронично шофьорът. - Но все пак не може да пътува без билет.