Непознатият, среден на ръст брюнет и облечен с небрежна елегантност, бързо бръкна в джоба на джинсите си, извади монета от две евро и я тракна на гишето. Изглежда, заядливият шофьор го бе подразнил.
- Ето. Така добре ли е?
- Рестото - задоволи се да отвърне шофьорът. - И билетът.
Моят спасител пое малкия картонен правоъгълник с магнитна лента, прокара го през автомата вместо мен и ме отведе до една седалка, където се отпуснах, без да кажа нито дума, вперила поглед в безкрайната редица мизерни къщи и сиви блокове. Автобусът потегли. Огрян от слънцето, този участък от предградието, притиснат между големите жилищни комплекси, промишлените зони и безкрайните плетеници на магистралите, излъчваше някаква мрачна поезия.
- Не можете ли да ме познаете? - запита ме с плаха усмивка изпратеният сякаш от Провидението мъж.
Вгледах се в него, след което откровено си признах:
- Не... Не се сещам.
- Бертран Пасадие. Преди известно време разговаряхме в метрото.
Оттогава бяха минали няколко месеца и случката се завръщаше в паметта ми като в мъгла. Какво би могъл да прави този човек тук в четвъртък по обяд? Дали беше в отпуск, или на половин работен ден? Може би си бе взел свободен ден, за да посети близки? Така или не, изобщо не ми пукаше.
- Възможно - признах аз.
- Не, напълно сигурно е, много добре си спомням. Канехте се да се местите в Париж.
Не отговорих. Какво бих могла да кажа? Как да обясня небивалото крушение от последните седмици? Как да споделя с него руините, в които се бе превърнал моят живот, но сред които, край смъртния одър на мама, бе покълнала надежда?
- Вярно - потвърдих най-сетне аз. - Само че сега се връщам в Нантер.
- Така ли? Само че вашата рокля...
Той я посочи с изпитателен и престорено изумен поглед.
- Просто дегизировка.
- Аха. И аз се чудех...
Без съмнение клетият младеж непрестанно се намираше с една обиколка зад моите истини и лъжи.
Бръкнах в джобчето на чантата и установих, че мобилният ми е останал в брачната стая, която никога повече нямаше да ми послужи.
- Имате ли мобилен телефон? - запитах го аз, като вперих все още мокрите си от сълзите очи.
- Да. Разбира се.
- Ще можете ли да се обадите заради мен?
- Искате да кажете вместо вас?
- Точно така.
Той извади от джоба на якето си смартфон последен модел и ми го подаде в знак на любезност.
- Не предпочитате ли вие да го сторите?
- Не... Не, не предпочитам.
Нямах никакво желание да слушам мъмренето на Арман, заглушавано от глъчката на гостите, които нетърпеливо го преследваха, или виковете на ядосания Давид, докато се опитва да изтръгне слушалката от ръката му.
Продиктувах номера на дома Дюшеноа на смутения Бертран Пасадие, който предпазливо задържа пръст над зеления бутон.
- И на кого се обаждам?
- Без значение... На хората, у които живях в Париж.
- И какво точно искате да им кажа?
- Кажете им, че се обаждате от името на Орор...
Според мен посланието бе съвършено ясно. Така Давид щеше да разбере, че знам всичко. Така маските щяха да паднат и всички щяха да научат кого всъщност Давид вижда в мое лице: лицето на друга жена. Лицето на покойница, единствената госпожа Барле. Негова съпруга до живот. Или по-скоро до смърт.
- ...Орор, така ли се казвате? - запита моят съсед с усмивка, която би трябвало да бъде прелъстителна.
- Да - излъгах аз. - Кажете, че Орор ще прибере нещата си в Нантер... Кажете им също така, че няма повече да се върне.
- Сигурна ли сте?
Помрачня, съзнавайки драматизма на ситуацията, която до този момент му се бе струвала като щастливо съвпадение.
- Да.
- И ако някой поиска да разговаря с вас?
- Кажете му... че не съм до вас. Че просто сте натоварен да предадете думите ми.
Той кимна в знак на съгласие и повтори буквално всяка моя дума. Тъй като от слушалката се чуваше врява от гласове, която постепенно се засилваше, му дадох знак веднага да затвори, слагайки край на истерията и опитите да ме върнат. Междувременно автобус 378 ме отнасяше все по-далече по скоростната лента, докато бягайки от проблемите си, шофьорът упорито натискаше газта.
- Там, където се обадих - запита събеседникът ми с любопитство и съчувствие... - Там е вашата сватба, нали?
- Да, беше. Само че всичко това вече няма никакъв смисъл.
- Толкова ли сте уверена?
За пореден път не знаех какво да отговоря. Не бях сигурна в нищо. С изключение може би на инстинкта за оцеляване, който ме отнасяше колкото се може по-далече от улица „Тур де Дам“.
Лесно бих могла да си представя объркването, което оставям след себе си. Давид, не на себе си от гняв. Огорченият Арман. София, принудена да дава обяснения за моето отсъствие. Стъписаните гости, които все още не могат да повярват в този сценарий като на кино, колебаещи се дали да се оттеглят учтиво, или да започнат да утешават унизения младоженец.