- Благодаря ти, Софи.
- Няма защо. Просто изчезни оттам.
Имаше право: трябваше веднага да се махна. Не биваше да чакам свада, която непременно щеше да завърши в моя вреда и от която не се надявах да излезе нищо добро. Истината беше у мен, върху лицето ми, върху чертите, които го връщаха в миналото. Към тяхното минало.
- Между другото... Там ли е Луи?
- Не, вълкът, изглежда, още е в гората.
При други обстоятелства подобно сравнение би ми се сторило забавно, но сега просто приех чутото. Отсъствието на Луи не бе случайно. Той е подозирал, че ще открия последния му подарък преди сватбата. Знаел е какъв шок ще предизвика у мен това разкритие, а повелята „Фантазмите му ще последваш“ звучеше като ехо от снимките, които изкарваха на бял свят коварния замисъл на Давид.
Затворих и на бегом се качих по стълбите. Топката сребриста хартия все така привличаше погледа ми от своето леговище. Въпреки измамния блясък и илюзиите, които пораждаше играта на светлината върху нея, тя бе по-истинска от всички подаръци и знаци на внимание, с които ме бе отрупал Давид. Отвъд мистерията, тази хартия бе свидетелство за онова закътано мое „аз“, което благодарение на нея бях открила. Всички онези забранени преди за мен преживявания, всички неочаквани желания.
Луи няколко пъти ми бе повторил: неприличните игри, които бе измислил за мен, имаха една-единствена цел: да ме разкрият пред самата мен. Тези игри нямаха нищо общо с извратеното мислене на брат му. Не се дължаха на него, нито на любовта му към мен.
Какво чаках още, за да постъпя по същия начин? Какво би могло да ме накара най-сетне да пристъпя към действие?
Грабнах смачканата хартия, под която открих друга подобна. Опаковката от първия подарък. Именно той ми трябваше. С него щеше да се затвори кръгът, започнал десетина дни преди това. Най-сетне, на самото дъно на кошчето открих картонената кутия, която се е намирала вътре.
Знаех какво трябва да направя, преди да си тръгна. Изобщо не се колебаех кой трябва да бъде получателят на моята първа пратка и какво трябва да съдържа тя. За щастие, в аптечното шкафче в банята все още имаше няколко презерватива, останали от времето, когато бях с Фред. Взех един и го поставих в кутията. Тъй като не разполагах с картички, откъснах обикновен лист хартия от един бележник и написах върху него:
10 - На моя господар ще се подчиня
Нима най-ревностната повеля не е онази, която вярващият сам си наложи? Която сам си избере, сам запише, дори ако тя е акт на пълно подчинение... Харесваше ми мисълта, че играя по правилата на Луи. Че следвам неговия начин на изразяване, пък макар и в първо лице.
Начинанието си беше само мое.
Искам да се подчиня, искам да се разтворя, безкрайно да се подмокрям заради теб.
Искам да си измисля нови органи, нови телесни отвори, нови полови органи, за да те
приема още по-пълно.
Искам да подправя моята ДНК, за да ти предложа невиждано тяло, което никой мъж все
още не е познал. Искам да преосмисля заради теб самото понятие за подчинение. Искам да бъда не една, а много жени едновременно, за да изместя всички останали, тази, която ще пробуди звяра, която ще гали агнето, които занапред мирно ще съжителстват у теб.
(Ръкописна бележка от 19 юни 2009 г., съставена от мен)
Набързо опаковах всичко, като ми остана само да запиша името и адреса върху белия лист, който след това щях да залепя с тиксо върху колета:
ЛУИ БАРЛЕ
Поколебах се за адреса. Ала след като Луи бе предпочел да остане в сянка, той можеше да бъде само
авеню „Жорж Мандел“ № 118 75016 Париж
Ръката ми трепереше. Почеркът ми беше неравен. Въпреки това прецених, че е достатъчно четлив, за да стигне до ръцете на този, за когото беше предназначен. Ръцете, които си представях да разкъсват хартията, а след това да ме погалят, вече свободни, оставили в миналото братските задължения, съсредоточени единствено върху сегашния момент.
Нарочно не записах часа и мястото на срещата. Нима тези подробности не се разбираха от само себе си? Двайсет и два часа. Той знаеше къде.
Що се отнася до стаята, не му бяха необходими нито очите, нито разумът, а единствено паметта. И обонянието. Взех розовата вода на мама от тоалетката в нейната стая, където винаги я оставяше, и щедро напръсках пакета. Роза като замъка Малмезон. Роза като Жозефин. Роза като уханието на тази жена, която е желаела само и единствено Бонапарт.