Времето летеше, опасността наближаваше. Все пак трябваше да запиша още нещо. Върху хвърчащ лист надрасках на един дъх и без поправки следните редове:
Давид,
Никога не можем да анализираме докрай мотивите, които ни карат да споделим живота
на един мъж или една жена.
Боя се, че в твоя случай и по отношение на мен тези мотиви са ти напълно ясни.
Не желая да бъда друга жена, пък макар и тази, в която ти си лудо влюбен, пък била и оформена без „недъзите“ на онази, която замества. Противно на онова, което чу Арман по телефона, аз към Анабел, Ел и в никакъв случай Орор. Обвивката ни може и да е една и съща, но сърцата ни са съвършено различни. Искам просто да живея. Искам просто да се
наслаждавам на всеки миг.
Оставям те да продължаваш да дириш нейната душа и се надявам от своя страна моята да
изпита всички възторзи на този свят.
Прости ми предварително, ако бъдещият ми избор те нарани. Да сметнем, че с тебе сме
квит.
Целувам те.
Ела
Поставих бележката в плик американски формат. Изпод роклята измъкнах една снимка на Орор, която бях пъхнала под ластика на слиповете си, и също я сложих в плика. Запечатах го и го оставих на видно място върху мушамата на масата в дневната. Убедена бях, че Давид при всички случаи ще го открие.
Набрах с шайбата на стария телефон номера на куриерската служба към групата „Барле“, изненадана, че не съм го забравила.
- Добър ден, аз съм Анабел Лоран от БТВ.
- Добър ден, бихте ли ми припомнили вашия клиентски код, ако обичате?
- Да, осемнайсет нула шест.
Естествено, сама бях избрала кода. Датата на рождения ми ден. Датата на същия този ден. Осемнайсети юни. Денят, когато едно телефонно обаждане бе преобърнало моето битие.
- Чудесно. С какво мога да ви бъда полезна, госпожице?
- Бих искала да приемете една пратка от улица „Риго“ № 29 в Нантер.
- Адресът, ако обичате?
- Авеню „Жорж Мандел“ № 118, Париж, Шестнайсети район.
- Много добре. Бърза пратка?
- Да. Много бърза - натъртих аз.
- Записах. Желая ви приятен д...
- Почакайте! Възможно ли е пратката да бъде приета от улица „Риго“ № 27?
- Да, разбира се. Кой трябва да я предаде?
- Госпожа Шапюи. Лор Шапюи.
- Окей. Значи, улица „Риго“ № 27.
- Точно така. Благодаря.
Госпожа Шапюи изобщо не се учуди: нито като ме видя да се явявам пред нея в булчинска рокля; нито на размазания ми грим, потекъл на дълги черни вадички по лицето ми; нито че съм тук, след като минава тринайсет часът, тоест в разгара на сватбената церемония; нито дори на необичайната услуга, за която я помолих. Единственото важно нещо за нея бе онова, което й съобщих за състоянието на майка ми, а то оправдаваше вида ми и факта, че се намирах на нейния праг. Лор Шапюи обичаше своята съседка. Като приятелка и дори може би като сестра. Едва сега си давах сметка за това, като гледах сълзите, които се стичаха по повехналите й бузи, които малко по малко измиваха пудрата. След толкова десетилетия близост, съпроводена с мърморене и заяждания, най-накрая та даваше воля на чувствата си, сваляйки студената си маска.
Успокои ме, че ще се погрижи за колета, и веднага след това хлопна вратата, без да каже нищо повече. Без да ща, бях тласнала и самата нея към гроба.
В известен смисъл аз на свой ред излизах от гроба, в който Давид искаше да ме затвори.
Наричам се Анабел Каролин Лоран.
Ала всички ме наричат Ел. Във всеки случай всички мои близки.
Родена съм на 18 юни 1986 година, точно в двайсет и два часа.
В същия този час, на 18 юни 2009 година, в минутата и секундата на моя двайсет и трети рожден ден, влязох в стаята „Жозефин“ на хотел „Шарм“ Влязох, за да изляза от възрастта на девойката, каквато бях прекалено дълго. Влязох, за да изляза от обвивката, която ми бе станала чужда и която раждащата се у мен любов отчасти бе свалила. Най-сетне да се разделя с колебливите очертания на пълничко момиче и да стана завършената жена, която Луи бе видял в мен. Оформена, изваяна от острото длето на неговите очи и на нежните му ръце. Напуснала разпукнатия вече пашкул.
Родена за секса.
След като напуснах Нантер, през целия ден се шлях из Париж в преправената булчинска рокля, с леките обувки в ръка, боса по нагретия от силното слънце асфалт. Лятото бе настъпило няколко дни предварително. Лятото с претъпканите тераси на заведенията; лятото с оскъдните дрехи, които внезапно откриват бедрата, коремите и раменете; лятото със свалячите по улиците, които ярките лъчи сякаш са извадили от зимен сън. Докато крачех без посока, аз им позволявах да ме задирят и по този начин сякаш да откликват на блаженството, което все повече ме изпълваше. На пламъка, който щеше да се разгори в момента, когато го пуснех на воля. Съвсем скоро. Още тази вечер.