- Хей, госпожице! Ще се ожениш ли за мен?
- Съжалявам, не днес - от сърце се смеех аз.
- Хайде, като си на улицата, не се прави на уличница! Я се виж, имаш си рокля, имаш си това-онова, всичко си имаш! Хайде да ти стана съпруг! Ще ти направя куп деца.
Шегобиецът започваше красноречиво да люлее задник, хапейки устни, сякаш всеки момент ще свърши.
Най-малкото, което можеше да се каже, бе, че облеклото ми не оставяше безразлични минувачите. Заглеждаха ме не само разгонените мъжкари. За малките момиченца бях като принцеса от приказките. В очите на девойките изглеждах като шантава младоженка от някоя група за алтернативен рок. За възрастните бях просто луда, ексцентрична или дори донякъде опасна жена, поклонничка на джънк модата, с която не е добре да си имат работа. Когато ме видеха, някои от тях дори минаваха на отсрещния тротоар.
На мен изобщо не ми пукаше. Не обръщах внимание на погледите им. Бях изтощена, но ми беше добре. Изтритите ми от грапавата настилка ходила плуваха над нея, сякаш носени от въздушна възглавница или от безгрижие. Вече не ме плашеха никакви препятствия, никакви срещи, тъй като знаех към какво съм се отправила. Към пълното и безусловно щастие. На моменти се сещах за мама, но веднага си припомнях утешителните думи, които самата тя би ми отправила, как самата тя би ме насърчила да следвам щастието си, да живея живота си и да не мисля толкова за неизбежния й край.
От мелничката за кафе в кухнята бях взела няколко банкноти по десет евро. „Парите за спешни случаи“, както казваше мама. Те ми стигнаха за няколко пенливи коктейла „Монако“ и лека закуска на бара в едно бистро.
Самото бистро бе със старо обзавеждане и затова никак не се учудих, когато открих зад тезгяха телефон с шайба. Стопанката, петдесетгодишна жена с червени коси, ми го подаде с усмивка.
- Вземи, красавице! Разполагаш с пет минути, за да му кажеш „Не“.
- Аз веднага бих казал „Да“! - изръмжа раздърпан пияница от другия край на лъскавия бар. -Симон, я скивай каква кокошчица! Напомня ми моята Вероник...
- Е да де, само че твоята Вероник ти каза „Не“. Така че остави на мира госпожицата. Ясно?
Позвъних в „Макс Фурестие“. Състоянието на мама било критично, но стабилно. Всяка следваща минута можела да се окаже решаваща, но не знаели точно коя. Дадох на сестрата номера на мобилния телефон на София, като я помолих да й се обади при нужда. Поне до утре... А след това... Само Господ знаеше къде щях да бъда и дали ще може да се свърже с мен.
След като взех тези предпазни мерки, продължих разходката. Прекосих от край до край центъра на столицата, безгрижна, обгърната от нежност, с глава, изпразнена от мисли толкова, колкото гърдите ми бяха пълни с увличащи ме във всички посоки пориви.
Минах край антикварните магазини до Лувъра и спрях с отворена уста пред витрина със старинни бастуни. Сбогом на скъпите часовници. От този момент нататък ме интересуваха единствено елегантните бастуни, чиито инкрустирани дръжки от сребро или слонова кост нашепваха причудливи истории.
Не помня как съм стигнала до улица „Шмен Вер“. Инстинктивно познах редицата дюкянчета и усетих миризмата на кебап. След това зърнах кафявата фасада на книжарницата. Звънчето на вратата веднага накара два чифта мъжки очи да се обърнат дружно към впечатляващата ми фигура в одежди от коприна и филц. Стори ми се, че познах някои лица, които бях забелязала при първото си посещение.
Старателно заобиколих поредицата албуми Ртк Ршзу и на щанда за книги веднага открих Тайни жени. Оставаше ми да прочета още петдесетина страници и напълно си струваше да купя втори екземпляр.
С книгата в ръка и, без нито едно евро, тръгнах нагоре по еднопосочната улица, отляво на гробището „Пер Лашез“. Избрах си за убежище първата попаднала ми пейка откъм слънчевата страна, под пищната зеленина на булевард „Менилмонтан“. Сред шума на движението, без мъка потънах в четене.
Най-напред краят на книгата ме разочарова. Главният герой, тръгнал да дири жена си, изчезнала в подземния лабиринт, приема безусловно новия си статут на еротичен роб, изцяло посветен да дарява с наслада дамите. Превърнал се във вещ за Киприя и за Софи, самият той взема участие в техния план за основаване на нова общност от амазонки.
Много бързо направих връзката с настоящото си състояние. Аз също бях готова окончателно да капитулирам, съхранявайки единствено жаждата за открития, която ми се струваше безгранична. Ала, подобно на повествователя от романа, не отстъпвах единствено от похот. Отдаването ми на Луи не беше просто капитулация на изострените ми сетива, пробудени от последователните дразнения, на които той ги бе подложил. Нито дори крайност, до която бях доведена от любовта си към него. Сега вече виждах ясно: това бе разцъфтяване на моята собствена личност. Като плод, чиято кора свалят, електрошоковете върху моето тяло, сеанс след сеанс, бяха изкарали на бял свят сърцевината, бяха оголили трепетната ми плът. Влюбената ми плът. Чувствата ми, които пулсираха на светлината.