Ето защо изобщо не съжалявах, че съм оставила втория екземпляр на Тайни жени върху пейката на булевард „Манилмонтан“. Скоро някоя непозната (някой непознат) щеше да го открие и на свой ред да попадне в изумителния град, където жените бяха господарки. Щеше да пожелае да стане една от тях или да бъде тяхна играчка. Оттук нататък всичко зависеше от нея или от него.
Двайсет и два часът и една минута. 22 + 1 = 23. Вече съм на двайсет и три години.
Отварям позлатената врата на стаята „Жозефин“ Господин Жак ми бе дал магнитната карта, без да иска нищо в замяна и без да отправи каквато и да било обидна забележка. Изглеждаше едва ли не облекчен, че ме вижда. Аз също съм част от това място. Също като Мари, Маргарета, Каролин, Естер, Лола и всички останали. Сега вече съм една от тях.
Стаята си е такава, каквато я помнех отпреди две седмици, когато бях тук с моя атлетичен клиент. Ала бях я виждала само потънала в мрак, а ето че сега е обляна от светлината на залеза. Слънцето се е скрило само преди три минути и отблясъците му все още багрят фасадата на хотела. Единственият прозорец е отворен. Лъчите, които се промъкват през него, галят позлатата, като й придават оранжев оттенък.
Луи стои прав в средата на стаята.
Гол. Крехък.
Очаква ме.
В светлината на гаснещия ден той също изглежда различно. Той също се явява пред мен за пръв път без заобикалки и пре-струвки. Дори без неизменния си бастун. Само той, отдаден изцяло на новата история, която сега започва, уязвим, разтворен като неизписаните страници на втория бележник, който ще попълним заедно. Въпреки моята покана, от този момент нататък никой от нас няма да налага волята си на другия. Ще бъдем такива, каквито сме сега, открити, готови да приемем мига, да оставим да избликне онова, което предстои да се роди между нас. Нищо не бива да се предначертава. Нищо не бива да се програмира.
Безмълвен, той ме гледа как влизам в стаята. С пръст върху устните ми показва, че тази вечер всякакви думи са излишни. Спирам на няколко крачки от него. Наслаждавам се на гледката.
Изплаквам си окото, преди да се окъпя в телесните му течности. Иска ми се да се отъркам в кожата му, да се напръскам с желанието му, да се овъргалям в боята на нашата пот, на нашите миризми, да се покрия с позлатата на неговата любов.
Светлината подчертава фигурата му, вае бялата му кожа, издължените му мускули, цялото това съвършенство от плът, което изгарям от желание да прегърна и да захапя. Всъщност го откривам за пръв път. В неговата цялост. С неговото изящество. Опивам се от неговата хармония. Кой твърди, че само женските тела могат да бъдат омайваща гледка?
Гладът ми за него е цялостен, непокътнат, разкъсващ, гореща топка, която в зависимост от момента пулсира ту в гърдите ми, ту в корема или във вулвата. Скоро няма да мога повече да се сдържам. Не след дълго вече няма да бъдем само две тела, които се търсят, притискат се и накрая се сливат. Не след дълго ще се обичаме.
Ала в никакъв случай не бива да бързаме. Това говорят очите му.
Слънцето окончателно се скрива зад бялата торта на „Сакре Кьор“ и силуетът пред мен потъва в сянка. Все още ясно се вижда само лицето в профил и горната част на лявото рамо. До този момент не бях забелязала, че то е покрито със странна татуировка: неговите инициали с английски орнаменти, обгърнати от очертан с черно мастило храст виещи рози. Нямаше други цветове, освен различни нюанси на сивото. Една бодлива клонка минава по ключицата и стига до основата на шията, където се разпуква малка цветна пъпка. Вероятно е била татуирана неотдавна, защото не бях я забелязвала изпод яката на ризата.
И ето че пред очите ми придобива плът Човекът Азбука, решен да изпише върху мен своето послание. Най-сетне да намери подходящите думи. Не онези, които играят и си играят с мен, а които изразяват, които се вдъхват и могат да бъдат почувствани.
Самото му присъствие кара въздуха да трепти, подобно на тихата музика, която изпълва все още празното пространство между нас, помитайки прашинките из въздухаЕлементите от декора, който ни заобикаля, сякаш се стапят и се смесват с прашинките, които се носят наоколо. Не след дълго всичко останало изчезва: остава само той. И аз. И тази светлина.
Приближава бавно. Не е припрян. И двамата не бързаме. Разполагаме с цяла нощ, за да поправим всичко онова между нас, което до този момент е било само чернова.