Какво те докарва до оргазъм, Ел? Кажи, какво?
Ех, да знаех само! Какво точно е в състояние да докара до точка на кипене корема ми? Да ме размекне, без дори да ме докосва, само при мисълта за него? Голото мъжко тяло?
Миризмата му? Безименният член, вдигнат заради мен?
Вдигнат срещу мен? В мен...
(Ръкописна бележка от 5 май 2010 г., съставена от мен)
Не, преди една година нямах представа, че всяка стая е любовен кът, в който всяка жена постепенно се научава да бъде самата себе си. Не бях пленница, каквато съм в този момент, и въпреки това имах усещането, че съм затворничка, много по-силно, отколкото след това. Не се заблуждавайте, днес аз съм господарката, и то не само на този мъж, който трепери зад вратата. Отдавам се по-пълно от всякога и въпреки всичко никога преди не към била до такава степен в състояние да контролирам нещата.
Преди една година все още бях само аз, бях Ел. Всички жени, но без нея. Без онази жена, в която ми предстоеше да се преродя...
Една година преди това, 3 юни 2009-а, в същата хотелска стая
През онзи ден се чувствах свободно, сгушена под завивките в стаята „Жозефин“ Свободна и същевременно тъй притеснена. Познавах само от три, най-много от четири часа мъжа, с който щях да споделя леглото. Ето защо не знаех нищо за него, освен гражданското му състояние, размера на портфейла, а не след дълго щях да науча и размера на още нещо. През цялата вечер, предшестваща този момент, не бях обърнала внимание на нито една негова дума, споделена със съседите по маса. Единственото ми участие в разговора се свеждаше до кратки усмивки и покорни кимания с глава. Не бях нищо повече от красива цвете, каквото се и очакваше от мен. С какво всъщност се занимаваше той? С банково дело? С внос-износ? Или пък бе избран за почетен председател на нещо? Във всеки случай изглеждаше достатъчно внушителен, за да наложи уважение, а на моменти и тишина на сътрапезниците.
- Имаш ли предпочитание за позата? - запита ме той, докато ми помагаше да разкопчая ефирната рокля с цип на гърба.
Забавно: само няколко минути преди това седяхме наведени над чиниите с гъши пастет, гарниран с боровинки, и си говорехме на „ви“. Ала още щом прекрачихме прага на тази стая, той властно премина на „ти“, налагайки измамната интимност, подхождаща на твърде бързо разголено тяло.
- Моля? - сподавено запитах аз между две глътки газирана вода.
Никой, обзет от трепетно желание по вас, от когото трескаво очаквате ласки, не би се спрял на подобни технически подробности. Вашето тяло със самото си отдаване би му подсказало отговора. За това не са необходими думи. Всичко би трябвало да бъде музика и спонтанно сливане на вашите сетива.
- Искам да кажа... Има ли пози, които не би приела? Които те карат да блокираш?
Обърнах се и този път се вгледах по-внимателно в него. Беше по-скоро красив, около четирийсетгодишен, с леко посивяла коса, атлетично тяло, определено спортен тип, което вероятно бе и причината да се намира сега в тази стая. Ако не беше така, в никакъв случай нямаше да приема тази добавка към скучната вечеря, която трябваше да изтърпим. Щях да приложа тактика на изчакване. Все пак това бе едва третият път когато, според общоприетия израз, „давах продължение“. За осем месеца това не бе никак много.
По неговата непохватност, по страстоубийственото допитване до моите предпочитания отгатнах, че той не ще да е много по-опитен от мен. Може би дори бях първата му забежка. Избягнах да му задам този въпрос, за да не залича и последните оцелели следи от тайнственост между нас.
- Не... Нищо специално - излъгах аз с усмивка, която трябваше да мине за насърчаваща.
- Окей... - съгласи се той, като поклати глава очевидно успокоен. - Като начало това ми е достатъчно.
През това време си мислех друго...
Кучешката ме кефи повече от другите пози... тъкмо защото е животинска!
Затова мечтая да я приема с непознат, за предпочитане с маска на лицето.
(Анонимна бележка от 3 юни 2009 г., пусната без мое знание в пощенската ми кутия)
Мислех си за бележките, които получавах от няколко седмици насам, откакто открих в чантичката си тефтерче със спирала и сребристи корици. Празно тефтерче, което неизвестна ръка бе пуснала там по време на блъсканицата в метрото. Залепеното отвътре писмо с непознат за мен почерк би трябвало да ме постави нащрек: