за моя огромна изненада ми я подаде, кимвайки окуражително да я взема:
- Госпожице... С почитанията на шефа.
- Благодаря... - едва успях да промълвя аз.
Из залата се понесе шепот: никой майстор-готвач не издава по този начин своите тайни пред клиентите. Още повече в подобно светилище на кулинарното изкуство. Достатъчно бе Давид да пожелае и дирекцията с готовност бе нарушила всички правила, само и само да задоволи моята прищявка. Изчервих се от удоволствие и смущение.
- Сега вече нямаш извинение: още утре ще накарам Арман да ти отстъпи кухнята - отправи ми предизвикателство моят цар-вълшебник.
- Има опасност да бъдеш разочарован.
- Няма такава опасност. Тръгваме ли?
Такъв си беше Давид: вече прав, разсеял миража, който сам бе сътворил, едновременно излязъл от лампата дух и вятър, способен за миг да го превърне в химера.
По очевидното удовлетворение на целия персонал и по желанието му да ни помогне да излезем колкото се може по-дискретно и по-бързо (погледите на околните бяха станали по-настоятелни от всякога), предположих, че моят кавалер е оставил на масата достатъчно прилична сума. Междувременно служителят на паркинга, който тропаше по тротоара с лачените си обуща, изобщо не се втурна към нас, както се очакваше от него. При това държеше в ръка не ключовете от колата, а тънка вълнена жилетка с морскосин цвят, която подаде на Давид. Той бавно я разгъна и властно я наметна върху раменете ми.
- Няма ли да вземем колата?
На улицата нямаше никаква следа от черния му „Ягуар“.
- Не. Да повървим малко, ако нямаш нищо против.
По време на нашата оргия с омарите се бе стъмнило и въпреки вечерния хлад въздухът бе приятен и приканваше към разходка. Давид ме прегърна през кръста с красивата си мъжка ръка над сладострастната извивка на хълбока ми и ме поведе по улица „Фабер“ към кейовете по посока, обратна на Дома на инвалидите, чийто купол блестеше на залеза. Открай време смятах за свой дълг да не позволявам на никого да направлява живота ми, а ето че сега започвах да свиквам да се подчинявам на чужда воля. Рискът ми се струваше минимален, защото всичко, което той предприемаше, беше белязано от онази решителност и непосредственост, характерна за неговата каста, гигантска предпазна въздушна възглавница от пари, връзки и самоувереност, която без всякакво усилие премахваше всякакво препятствие.
Никога преди не ме бяха държали и водили по този начин. Ала за пореден път съжалявах, че онова, което би могло да се приеме като предварителни ласки, няма да има продължение и краен резултат. Пък било и една целувка.
Стигнахме до кея „Орсе“, без да сме разменили дори една дума, след което поехме надясно към моста „Александър Ш“, един от най-богато украсените в града. В основата на фенерите имаше три фигури на херувими, подхванали танц, наречен Любовен хоровод. Прекосихме елегантната конструкция от камък и стомана, открита послучай Световното изложение през 1900 г., и стъпихме на отсрещния, десния бряг, където няколко стъпала ни отведоха до малък пристан.
- Имай предвид, че макар да съм скромна обитателка на предградията, все пак вече съм се качвала на туристическо корабче.
Вместо отговор той ми посочи един прясно боядисан шлеп, акостирал малко по-нататък, чиито бордове лъщяха с тъмнозеления си лак. На палубата се виждаше малък балдахин, под който играеше светлината на няколко запалени свещи. Корабът по нищо не напомняше капан за туристи. До понтона стърчеше майордом в униформа и с бели ръкавици, който ни се поклони.
- Госпожице, господин Барле...
- Добър вечер - промърморих в отговор аз, опитвайки се да прикрия изумлението си.
Още щом стъпихме на борда, иззад тентата се разнесоха звуците на струнен квартет от Вивалди. Поколебах се: трябваше ли да се засмея, или да изразя възхита от тази панаирджийска гледка, което очевидно се очакваше от мен. Дори авторите на най-сладникавите романчета не биха прибягнали до толкова изтъркани клишета.
Давид отгатна мислите ми:
- Моля да ме извиниш, но белият кон беше хремав - каза той. - Така че се налага тази вечер да минем без него.
- Хм... - престорих се на ядосана аз. - Съобщи му, че ще дойде инспектор от Социално осигуряване, за да провери дали наистина е болен.
- Непременно - прошепна ми с готовност той. - Само че сега, ако благоволиш...
Прислужникът бе повдигнал завесата пред непретенциозно подредена малка кръгла маса: бяла покривка, два градински стола с цвета на корпуса, две свещи, две високи чаши и една-единствена бутилка шампанско. Едва тогава забелязах, че балдахинът няма покрив и над главите ни трептяха звездите на пролетното небе.