Илюзията беше съвършена и не бе необходимо да насилвам кой знае колко въображението си, за да си представя, че съм се върнала два века назад във времето. Дали Наполеон е обладавал Жозефин със същата механична точност, или е прибягвал до вариации? Тъкмо се бях отдала на тези мои естетически и сексуално-исторически гадания, когато Господинът-по-поръчка ме удостои с един последен тласък отдолу и съпровождащото го хъркане. Бе издържал не повече от три-четири минути, може би впечатлен от величествения изглед на това място или чисто и просто защото бе натежал от обилната вечеря и изнемощял от изпития алкохол.
Веднага щом излезе от мен, той се търкулна встрани, като хълбокът му едва ме докосваше, и в изблик на посторгазмена благодарност ме удостои с малък комплимент:
- Знаеш ли... много си красива.
- Благодаря.
Какво бих могла да отговоря, след като бях убедена в обратното? Жената, която виждах в огледалото, изобщо не ми харесваше. Никога не е била по мой вкус. Освен това знаех, че подобни сеанси в никакъв случай няма да ме помирят с нея. Прекалено закръглена, прекалено такава, прекалено онакава. Това бях аз: по-скоро недодялано момиче, отколкото фатална жена. С една дума, непоправимо несъвършена.
- Слабите момичета не ми се нравят - довери ми той. - Боя се да не ги строша... или да не се набода на кокалите им.
Това бе начин да обяви, че закръглените ми форми не са му били неприятни. Значи, поне един от двамата бе доволен от менюто, което бях в състояние да предложа. Обилие на всички етажи. Без остри ъгли. А това, изглежда, в момента го задоволяваше.
Прибрах от махагоновата масичка предназначената за мен малка пачка банкноти, проверих с поглед броя им и използвах оттеглянето му в банята, за да се измъкна на свой ред от стаята, безмълвна като обитаващите я призраци. Какво бих могла да му кажа, което да не прозвучи като лъжа или като лъжливо обещание: „Наистина беше страхотно“? „Благодаря още веднъж“? „До скоро, надявам се“?
Обух се едва на площадката, след като оставих мекият дебел мокет да погали ходилата ми, и се измъкнах, без да спирам в хола и пред рецепцията. Иззад лъскавия плот господин Жак ми махна дискретно, но настоятелно да се приближа.
- Добре ли мина, госпожице?
- Да, да - отвърнах полугласно аз. - Много добре.
Портиерът на хотел „Шарм“ бе внушителен в своята ливрея от великото седемнайсето столетие, цялата в златни и сребърни ширити. Ала мен още повече ме впечатляваше физическият му облик: върху главата на стареца нямаше нито един косъм, нито коса, нито мустаци, нито брада, нито вежди. Нямаше дори мигли върху клепачите на огромните, изпъкнали сини очи. Такъв безкосмест мъж просто не можеше да съществува. Нито толкова белокож.
Удивително бе, че сивите коси на майка ми изобщо не пострадаха от химиотерапията. Последните шест месеца от лечението й отнеха мускулите и тонуса, но нито един косъм от главата. Мод Лоран се държеше. Държеше се здраво, както винаги го бе правила, смело и скромно, без да се оплаче и без да пророни нито една излишна дума. Дробовете й я предаваха, но достойнството й си оставаше непокътнато. Бронзова статуя сред пепелта.
- Дали през следващите дни ще имате нужда от стая? Може би утре?
- Все още не бих могла да кажа. Във всеки случай, ако това стане... със сигурност ще бъде за последен път.
Изобщо не се изненада от безапелационната ми присъда. Изглеждаше дори щастлив, което личеше по широката му, недвусмислена усмивка. Господин Жак ми желаеше само доброто. По-скоро при всяка от редките ни срещи се убеждавах, че той вижда доброто в мен. Че въпреки случващото се и обективните причини за присъствието ми в неговото заведение той усеща, че мога да постигна нещо по-добро, нещо повече. Краткият миг, през който погледът му бе спрял върху мен, бе достатъчен да върне самочувствието ми.
Ала през онази вечер не се застоях край този благотворен извор. Той продължаваше да ми се усмихва, когато вече бях навън, в прегръдките на нежната и все още млада нощ.