- Е, и какво? Да не би да дириш еротичен часовник? - насмешливо подхвърли тя.
„69-а, еротичната година“, шепнеше Джейн Бъркин през същата тази година, белязана от страстната музика на Серж Гензбур.
- 69-а, с няколко дни разлика, е годината, през която се е родил Давид. Роден е на 5 януари
1970-а.
- Е, във всеки случай е годината, когато е заченат - изхихика тя. - Само не ми казвай, че имаш намерение да му направиш подобен подарък?
- Не че нямам желание. Чудесен е, нали?
Строг и изискан, часовникът ми намигаше от кадифената подложка, искрейки в полумрака с лъскавия си, тъмносин циферблат. Обърнах внимание на изпъкналото предпазно стъкло, което свидетелстваше за автентичната му възраст.
- Дребна играчка в сравнение с часовника на моя клиент... - отбеляза София с престорено снизхождение. - Само че със сигурност няма да откажа, ако ми го предложат.
- Я стига... Видя ли цената?
- Ами да, три хиляди и двеста евро. Ако искаш да удостоиш с него твоя тузар, ще трябва да полагаш извънреден труд!
Само тази дрънкулка струваше повече от двумесечния ми бюджет за преживяване. Без да се броят...
- Покрай грижите за мама, никога не бих могла - въздъхнах аз.
Нейната здравна вноска беше недостатъчна за покриване на разходите по лечението и в рамките на моите възможности аз доплащах, за да й осигуря минимум удобства както у дома, така и в болницата по време на честите й престои там. Една седмица химиотерапия, една седмица почивка, за да се съвземе, после една седмица задоволително състояние, след което отново идваше ред на седмица мъчителна терапия. Такъв бе наложеният й ужасен ритъм на живот. През детството тя бе полагала такива грижи за мен, толкова много ми бе дала, че напълно заслужаваше да й отвърна със същото чрез част от моите доходи, колкото и скромни да бяха те.
Зад часовника, който мълчаливо съзерцавах, имаше друг предмет, който привлече вниманието ми. Беше сребърна игла за коса, „принадлежала на госпожица Марс“, както сочеше ръкописната бележка. Скъпоценност от началото на Х1Х век, предлагана срещу скромната сума от хиляда и седемстотин евро. Още една непостижима мечта.
Без предупреждение Софи ме дръпна за ръката далеч от изкусителната витрина.
- Хайде, тръгвай, хубавице! Твоят прекрасен принц няма да припадне, ако на всяка ваша среща не му правиш подарък, който струва три минимални заплати!
- В никакъв случай...
- Освен това, ако позволиш, предвид неговите доходи, по-скоро той би трябвало да ти подарява подобни предмети.
- Именно в това проблемът - съгласих се аз. - Това са си негови доходи, а не мои...
Въпреки това трябваше да призная, че моята приятелка бе права. От парична гледна точка още при първите стъпки на нашата любовна връзка аз бях губещата в състезанието с човек като Давид. Колко ли минимални заплати печелеше той месечно? Дали оставаше в рамките на петнайсет или двайсет пъти основната заплата, каквато граница за френските работодатели по едно време искаха да поставят политиците? В известен смисъл предпочитах да не знам. Скромният ми произход, оскъдицата, в която израснах, бяха изградили у мен острото съзнание за прилично и неприлично, що се отнася до парите. Ето защо покупката на подобен часовник в нормална ситуация за мен бе далеч извън приемливото. Въпреки това не можех да спра да мечтая.
- А освен това заслужава ли го изобщо този твой господин? - обади се София вече недотам сериозно. - Вярно е, че за него ти си готова да дадеш мило и драго, без да е ясно кое място заема в класацията на твоите любовници. Пето? Или трето?
Ето че пак подхвана същата песен. Вече влизаше в ролята на моето тефтерче (не след дълго щеше да започне да го нарича „Десет-пъти-дневно“, колкото еротични мисли се предполагаше, че минават през главата ми всеки ден) и бе готова във всеки един момент да се отвори на нова страница, за да съхрани най-потайните ми мисли.
- С Давид е различно...
- Различно по какво? Да не би да е по-засукан от останалите мъже? Да не ти предлага особени неща в леглото?
- Обичам го.
Опитах се да произнеса тези думи, така че да прозвучат естествено и да не изглеждам по-глупава и влюбчива, отколкото се чувствах вътрешно, ала по гримасата, която направи София, разбрах, че те са прекалено сладникави за нейния вкус.
- А, извинявай, бях забравила тази подробност... Ооообичаш го! Значи, може да те чука като последния дървеняк, но това за теб няма значение. Колко съм глупава!
- Престани... Знаеш, че не това искам да кажа.
- Накарал ли те е поне веднъж да си хванеш пръстите на краката този твой милионер?