2.
Няколко дни преди това... началото на май 2010 година
Няма да скрия от вас – знаете вече достатъчно, за да се налага да го правя, – тази вечер не бе първата, през която виждах дома на госпожица Марс. Вероятно си спомняте, че след бягството на моята котка Фелисите бях успяла да хвърля поглед през боядисаната в тъмносиньо врата, преди Ришар, шофьорът на Луи, да я захлопне под носа ми. Тогава успях да зърна единствено строителна площадка, нищо общо с великолепния резултат, който радваше окото сега.
Ала освен това, само няколко дни преди организирания от Луи бал отвъд времето, в чест на нашето официално встъпване в новия ни дом, бях успяла са проникна в моя хол, когато зад гърба ми дочух познат глас:
– Мамка му!... Луда работа!
Нямаше нужда да се обръщам, за да позная кой изстреля тази пълна с възхита ругатня. София застана редом с мен и заедно зяпнахме разкриващата се пред нас необикновена гледка. Все още не бяха пристигнали всички мебели, а други не бяха поставени на предназначените за тях места, така че можахме да се насладим на съвършената работа, извършена от реставраторите.
– Нали, скъпа моя? – пошегувах се аз.
– Като си помисля, че съседният дом ми се струваше прекалено разкошен...
Спомних си реакцията й, когато за пръв път разгледа заедно с мен дома Дюшеноа.
– Така е. Не мога да си представя да се мотая тук по анцуг или в бархетен гащеризон.
– Правилно – подкрепи ме съвсем сериозно тя. – Ще се наложи да си прегледаш гардероба.
– Сякаш пък ми трябва специален повод да го направя!
Тя хвърли красноречив поглед към обстановката.
– Само че този път май ще се наложи да пазаруваш по-скоро в музеите, а не в „Галери Лафайет“!
Дори не знаеше колко е права, като се има предвид балът, на който Луи, макар да бе поддържал с нея много специални отношения, така и нямаше да я покани.
Към възклицанията ни на възхищение ненадейно иззад нас се присъедини мъжки глас.
– Хей! Това не ви е Нантер, момичета.
С каска в ръка и разкопчано кожено яке, пред нас стоеше Фред Морино, моят бивш, появил се почти едновременно със София. Клатеше глава като плюшено куче от задното стъкло на кола, оценявайки великолепието на сградата с кратки подсвирквания. Най-добрата ми приятелка никак не можеше да го понася още от времето, когато излизах с този почитател на мощните мотоциклети. Ала след катастрофалния завършек на моя неосъществен брак, по време на който двамата се бяха съюзили, за да ме защитят, бяха продължили да поддържат контакт и подозирах, че под предлог, че „от време на време обменят информация за Ел“, вече ги свързва и нещо друго.
След поредица коктейли „Монако“ по терасите на кафенетата, последвани от кратки телефонни разговори, „за да разберат дали всичко е наред“, между тях се бе породила близост, без съмнение гарнирана със задни мисли от страна на рокера. Засега всичко се свеждаше до красиво приятелство, което не можех да не благословя. Кой не би искал хората, които обича, да се обичат помежду си?
След поздравите и прегръдките двамата ми помогнаха да внеса няколко кашона и торби, които бях докарала от „Шарм“ със старата камионетка, която господин Жак, портиерът на хотела, ми бе заел за случая.
Възползвах се от това, за да прескоча до Нантер и да прибера оттам част от младежкия си гардероб и от книжата си.
– Не прилича и на онзи Париж, който познават хора като Фред и мен – отбеляза София, подчертавайки пропастта, която ги делеше от новата обществена рамка, в която живеех.
Винаги съм харесвала приятелската атмосфера, която се създава по време на пренасяне в ново жилище. Свързаните с нея шеги, докосвания на ръцете, предметите от миналото, които излизат на бял свят, и онези, които счупваме, без да съжаляваме за това. Именно поради тази причина бях отклонила предложението на Луи да повери тази работа на професионалисти. Двамина въодушевени приятели, няколко часа и няколко незлобливи закачки бяха всичко, от което се нуждаех.
– Сигурна ли си?
– Ами да! За какво са приятелите, ако не ги накараш да се изпотят от време на време, докато пренасят куп кашони? Честно!
Честно! През онзи ден другарството се оказа на висотата на моите очаквания. Присъствието им редом с мен в момента, когато встъпвах в новия си живот, бяха като онзи благотворен балсам, който липсваше понякога в страстната привързаност на Луи към мен. Да обичаш и да бъдеш обичана от Луи Барле бе за мен като буен, яростен морски вятър, който води към екзалтиращи преживявания, към всякакви безумия. За съжаление, той нямаше нищо общо с нежния зефир на всекидневните, обикновени отношения с онези, които ни заобикалят.