С изключение на грамадния пясъчен часовник, строшен преди година от Синус и Косинус, мопсовете на Давид, нищо не се бе променило. Двете кучета бяха усетили присъствието ми и ми устроиха триумфално посрещане, сякаш бях отсъствала не повече от ден.
С разтуптяно от страх и от нахлулите спомени сърце влязох в салона. Ниската масичка бе отрупана с вестници в прослава на Давид, а последните броеве приветстваха стратегията му за завоюване на корейския медиен гигант.
Лаптопът все така беше върху масата за хранене, както го бях видяла от монитора за наблюдение. Отворих го и екранът веднага светна, а в центъра му се появи малък диалогов прозорец.
– Мамка му... – промърморих аз. – Паролата.
Какво си въобразявах всъщност? Че също както вагината на онази вълшебна красавица, компютърът на Давид ще ми разрие без всякаква съпротива всички свои тайни?
– Фред? – прошепнах аз в слушалката.
– Май без мен не можеш да минеш?
– Имам проблем... В момента съм пред компютъра на Давид, но не зная неговата парола.
– Това трябваше да се очаква. Опита ли нещо, рождени дати и прочие?
– Не... Боя се да не направя някоя глупост и да блокирам всичко.
– Няма страшно. Системата е стандартна, така че няма ограничение нито във времето, нито в броя на опитите. Почвай.
Пробвах късмета си няколко пъти, но без успех: 5 януари 1970, 5 януари 1969, 050169, Орор, ОрорДелбар, СенБроладр, Рошбрюн... Машината един след друг ги отхвърляше.
– Нищо не става... Защо не попиташ твоя приятел Франки? За него една парола сигурно е като детска игра.
– Да, само че той не е тук.
– Не можеш ли да се свържеш с него? – настоях аз.
– Затворил се е да работи вкъщи. А в такива моменти го пиши бегал. Просто изключва всичко.
Значи, щях да се лиша от доказателства. Явно Давид щеше да продължи да се възползва от електронната самоличност на своя брат. С всички произтичащи от това катастрофални последици.
Синус, по-гальовният от двата мопса, излая весело, подканвайки ме до го последвам на горния етаж. Без особена причина се изкачих по широкото мраморно стълбище, водена от смътно любопитство. Може би това бе по-скоро желание да посетя още веднъж спалнята, където бих видяла върху екрана Давид да се проявява като далеч по-страстен любовник, отколкото въобще някога е бил с мен.
Както обикновено, вътре цареше безупречен ред. Леглото бе оправено и върху него бе забравена никаква дреха. Една мисъл ме накара да отворя дрешника.
Истината веднага се набиваше на очи.
– Тя не живее тук!
Сред мъжкото бельо, белите ризи и костюмите не видях нито една рокля, нито един сутиен. Въпреки гръмогласните изявления и гротескния запис, получил широко разпространение в Интернет, явно Алис не бе получила правото да се нанесе при своя годеник. В момент, когато Давид полагаше усилия преди всичко да си изгради образ на уважаван член на обществото, със съпруга и в перспектива с деца, дали бъдещият им брак не бе резултат от сделка помежду им, скрепена със сериозна финансова инжекция?
Под разбърканата купчина пуловери, в която очевидно често бе ровено, нещо доста странно, като се има предвид сезонът, зърнах ъгъла на някаква корица.
Изтръпнах.
Това бе сребриста корица на бележник.
– Мръсник! – прошепнах през зъби. – Значи през цялото време е бил у теб.
Измъкнах изпод меката кашмирена камара моя „Десет-пъти-дневно“. Набързо го прелистих и се успокоих. Нищо не липсваше и нищо не бе добавено. Чисто и просто съдържанието му бе похитено заедно с нашата интимност.
Поколебах се за момент дали да си го прибера, но след това с въздишка се отказах. След като злото веднъж бе сторено, в мой интерес бе този бележник да си остане в ръцете на моя враг. Бих допуснала грешка, ако го вземех, защото по този начин той щеше да научи, че съм влизала тук, и цялата игра щеше да излезе на бял свят. Сметнах, че би било по-добре да го оставя и занапред да ме подценява. За мен това бе предимство, което смятах да съхраня. А може би дори да се възползвам от него.
22.
Пред предадения, пред поваления на земята има само две възможности. Или да рухне духом, прибавяйки към нещастието си и позора. Или да се изправи и отново да грабне оръжието срещу човека, станал причина за неговите злочестини. За мой късмет Франсоа Маршадо бе избрал втората възможност и бе станал мой съюзник, този път напълно безусловно. Съгласил се бе не само да помага на моите проучвания за фамилията Барле, но да съдейства при реабилитирането на Луи, тъй като от този момент нататък това означаваше да сломи неговия по-малък брат.