– Успяхте ли да се свържете с вашия човек от министерството във връзка с архивите на Отдела за медико-социални грижи?
– Още не. Оказа се по-сложно, отколкото съм си представял. Приятелят ми може да улесни достъпа до архивите, но се налага да отида на място в Рен. При това положение ще се възползвам от случая, за да проведа мое собствено разследване.
Само шейсетина километра отделяха двата града, а пътят Д 137 се наричаше „Път на свободата“. Всъщност двамата с Франсоа бяхме водени от желанието истината да излезе на свобода...
– Най-странно от всичко – промълви той между две глътки чай, докато прехвърляше за пореден път документите, пръснати върху масичката – е тази грешка на взаимоспомагателната каса по отношение на Орор.
Споделих с него предположението на Ребека, но той сви гневно рамене.
– Това са глупости! Ако някой изчезне безследно при обстоятелства, които на практика изключват възможността той да е оцелял, а именно такъв е случаят с удавянията, прокуратурата може незабавно да издаде смъртен акт. Задължителни срокове в това отношение няма.
– И какво ви кара да мислите, че това е било сторено в случая с Орор?
– Много просто: присъствах на нейното погребение по-малко от месец след злополуката. Във Франция не може да има погребение без наличието на смъртен акт.
Следователно взаимоспомагателната каса със сигурност е била информирана, че номер 2 70 06 35 063 056 19 вече не е между живите. Според Маршадо продължила цели две години грешка изобщо не бе възможна.
– Е, това няма да е първата издънка на социалното осигуряване.
– Хм... – изръмжа скептично моят събеседник.
Прегледах за пореден път издадената посмъртно карта и в долната част открих с дребен шрифт данните за допълнителната здравна застраховка на Орор: застрахователно дружество „Мютализ“. Запитах се дали адресът и телефонът все още са валидни.
Без да споделя това откритие с Франсоа, набрах номера.
– Какво правите?
– Върша си журналистическата работа. Обаждам им се по телефона.
– Да не сте луда? И какво ще им кажете? Че у вас се намират документите на една покойница?
– Нищо подобно... – гордо заявих аз със заговорническа усмивка и му дадох знак да запази тишина.
След рекламната презентация най-сетне чух човешки глас:
– Добър ден, „Мютализ“. Слушам ви.
– Здравейте, госпожо. Аз съм ваша клиентка.
Пред мен Маршадо вдигна сърдито и недоверчиво очи към небето. За да му докажа, че моето начинание ще даде резултат, включих високоговорителя на мобилния си телефон.
– Можете ли да ми дадете клиентския си номер? А също номера на социалната осигуровка, ако обичате?
Продиктувах номерата от картата.
– Орор Делбар? Нали така?
– Точно така.
– Чудесно. С какво мога да ви бъда полезна, госпожо?
– Срокът на разплащателната ми карта изтича след един месец, а все още не сте се свързали с мен.
– А... Бъдете така добра да изчакате, веднага ще проверя.
Докато чувах в слушалката тракането върху клавишите на компютъра от другата страна, Маршадо ми правеше красноречиви жестове на неодобрение: въртеше пръст до слепоочието си, прокарваше длан по гърлото си, сякаш го прерязва, и пр.
– Госпожо Делбар? – обади се най-сетне служителката. – Вижте, има нещо, което не разбирам. Според мен новата ви карта е била налице в срок. Издадена е на първи май и на пети май е изпратена на вашия адрес.
Дъхът ми секна. От другата страна на масата Франсоа вече не жестикулираше и ме гледаше втренчено. Значи, в огромната картотека на „Мютализ“ Орор Делбар все още се водеше толкова жива, колкото бях и аз. Беше загинала преди повече от двайсет години, но за тях това сякаш нямаше никакво значение. Тя продължаваше редовно да получава своите карти и да тегли съответните суми. А може би това правеше някой друг на нейно място.
Трябваше ми известно време, за да си върна дар-слово.
– Госпожо Делбар... На телефона ли сте?
– Да, да... Извинете.
– Ако желаете, мога да наредя да ви издадат нова карта.
– Да, благодаря ви, ако нямате нищо против.
– Ще повторя вашия адрес, за да съм сигурна, че този път ще я получите. Нали все още живеете на площад „Орлеан“ № 5, Париж, Девети район?
За момент се поколебах, преди да отговоря. Дали да не дам моя адрес? Какво щях да постигна с едно парче картон? Дали щях да науча от него нещо, което вече да не знаех?
Маршадо извади от джоба на сакото си химикалка и записа адреса на Орор на гърба на картата с изтекъл срок. Чисто журналистически рефлекс.
– Да. Точно така – потвърдих аз с безизразен глас.