– Ще ни покажеш ли твоя замък? – подсказа Фред, несъмнено впечатлен от онова, което бе видял.
В действителност Луи ми бе връчил ключовете едва сутринта, така че самата аз не бях имала възможност да обходя изцяло сградата. Докато търсех къде да оставя кашоните, дори се натъкнах на здраво заключена врата към мазето, която не можах да отворя с нито един от ключовете на връзката.
– Какво ли крие твоят човек в сутерена? Може би някакво тайно подземие като в кулата на замък?
От страна на София подобно предположение изобщо не прозвуча в средновековен смисъл. Откакто бях споделила с нея еротичните фантазии на моя любовник, а самата тя бе станала пряк свидетел на едно от посещенията ми в хотел „Шарм“, не преставаше да сипе закачки на тази тема.
Не можеше да скрие изненадата и радостта си пред лицето на факта, че от положението едва ли не на ангел, който почти нищо не е чувал за секса, вече съм изцяло в плен на всевъзможни садо-мазо ритуали.
– Ако наистина е така, няма съмнение, че вече е вкарал в употреба всички приспособления!
– Ммм, ще ми се да видя...
– Мечтай си!
Що се отнася до мечтите, брачните ни покои бяха наистина шедьовърът на дома. За тях Луи бе предявил специални изисквания по отношение на автентичността, следвайки с маниакална педантичност купчина документи от времето на Луи Висконти. Впрочем тази част единствена бе довършена изцяло и в нея не липсваше нито един елемент от мебелировката или от детайлите. Това ни позволи да се насладим на творбите на мебелиста Бенар чрез техни верни реплики: легло в античен стил с различни по височина табли, издигнато върху подиум, скрин, чиито врати бяха украсени с порцеланови пана, два махагонови фотьойла, столове от същия материал, голямо подвижно огледало, тоалетна масичка, украсена с египетски статуетки, и накрая свещник. Към бездруго претрупаната обстановка имаше и камина от розов мрамор, с инкрустации от позлатен бронз.
– Е, госпожо маркизо, – възкликна подигравателно София, – тук няма да раждаш бебета, а златни кюлчета!
Нито аз, нито пък Фред се засмяхме на забележката й просто защото беше напълно уместна. Питах се какво ще стане с нашата развихрена, освободена от задръжки, спонтанна сексуалност сред вековната патина на този декор. Естествено, налице бе добрата стара теория за еротичните спомени, пропити в стените от нашите предшественици. Ала дали те бяха устояли на пластовете наскоро положена боя? Какво бе останало от въздишките на госпожица Марс?
При тази мисъл реших, че подземието никак няма да бъде излишно, за да поддържа живо нашето либидо и любовта ни да не бъде задушена от тази позлата и тези гоблени.
Звънецът на входа, чийто глас чувах за пръв път, привлече вниманието ми и аз се втурнах надолу по стълбите, за да вляза в новата си роля на стопанка. Отвъд синята врата зърнах масивния силует на Арман, облегнат на страничната колона, който държеше в ръка клетка за транспортиране на животни.
– Добър ден, Ел.
Не бях го виждала от момента, когато, след като напуснах брачната церемония, непредпазливо се бях завърнала на улица „Тур де Дам“, преди да отида в „Шарм“, където ме очакваше Луи. Все още чувах виковете му, докато преследваше мен, босоногата бегълка в изцапана бяла сватбена рокля: „Ел! Върнете се!“
Носталгичното видение бе разсеяно от сърдитото мяукане на Фелисите. Така или иначе, какво би могъл да ми каже той през онзи ден? Какви думи биха били в състояние да променят решението ми и да ме накарат да забравя за любовта си към Луи?
– Добър ден, Арман – отвърнах аз. – Ето...
Не знаех какво да кажа. Той все още бе на служба у Давид и следователно принадлежеше към противниковия лагер. Същият този лагер, който, между другото, не се бе поколебал да накара Луи да поеме разходите около провалената брачна церемония. По-възрастният брат великодушно бе заплатил всичко до последния сантим, без протести и коментари, включително хонорара на певицата плюс обезщетението.
Този лагер бе до такава степен противников, че Давид не се бе появил на погребението на мама, нито бе изказал по някакъв начин съболезнованията си. Дори с един есемес. С нищо не показа, че споделя донякъде скръбта ми, докато Луи прояви искрено съчувствие и ме подкрепи в момент, когато имах нужда от думи на утеха, прегръщаше ме приятелски, докато плачех, тъй като за други ласки тогава и дума не можеше да става.
– Връщам ви Фелисите.
– Благодаря – казах аз, докато поемах от ръцете му клетката от твърда пластмаса.