Не си спомням преди да съм вкарвала цялата длан в себе си. Ала този път го направих с убеждението, че Луи е този, който пъхва в корема ми отмъстително юмрука си и разкъсва вътрешностите ми. Повдигнах ханш, за да не изкълча китката си, и открих колко дълбоко в себе си мога да достигна. След като вкарах цялата си ръка, постепенно я свих на топка, предизвиквайки спазми в околните тъкани.
Като туптящо сърце бавно свивах и отпусках пръсти, сетне все по-бързо, разширявайки при всяко движение вагината си. Бях изпаднала в екстаз любовница, смазана от юмрука на своя мъж. Ритъмът постепенно ме унасяше, вече усещах как тежестта на тялото му ме притиска, едната ми ръка запуши устата ми, за да заглуши напиращия в гърлото ми вик, докато другата победно шестваше вътре в мен. Крепостта, градът бяха превзети.
В момента на оргазма пръстите ми инстинктивно се разтвориха и болката присви корема ми, разкъсвайки вечерния покой. Избилата влага покри дланта ми като ръкавица.
23.
Не знаех какъв отговор да дам на определенията на Луи. Нямах намерение да му изпращам откъслечните бележки от моя лаптоп, първоначален скелет на страниците, които четете в момента. Струваше ми се неуместно да му ги предложа, преди да съм приключила моето разследване. Не ми се щеше да се заблуди относно намеренията ми. Не исках да ме вземе за някаква интригантка, след като в действителност целта ми бе да проникна в душата му и да се слея с нея.
Ами ако раздялата, наложена от обстоятелствата, бе едно последно изпитание за взаимните ни чувства? Можеше ли да има по-убедително доказателство за тяхната сила от дистанцията между нас и невъзможността да общуваме? Не струваше ли този тест поне колкото всички наши креватни експерименти? И нима призракът, излязъл от гардероба на моите фантазми, който все по-често ме спохождаше, не бе в действителност завършеният образ на онзи Луи, в когото бях влюбена?
Площад „Орлеан“ № 5
Единственото, на което бях способна тази вечер, след като се прибрах в моята гарсониера, бе да набера този адрес в търсачката.
Преди да се разделим с Маршадо, той ме прегърна, след което ме остави отмаляла и безмълвна. Бях сигурна, че не толкова желае да ме насърчи, колкото самият той дири опора в този непохватен жест. Съчетанието от мириса на пот и уханието на тоалетната му вода не ми бе приятно, но не посмях да го отблъсна. Ако исках той да остане на моя страна, тази приета ласка бе най-малкото, на което бях готова.
Както подозирах, първите резултати от алгоритъма на проучването дойдоха от агенциите за недвижими имоти. Те описваха типично английското великолепие на тази луксозна неокласическа сграда, дело на архитекта Едуард Креси, по проект на Джон Наш. Със съвсем сериозно изражение научих, че теренът, на който е построен ансамбълът, е бил собственост на някоя си госпожица Марс, която го преотстъпила, след като се установила на улица „Тур де Дам“.
Още по-интересно ми бе да чуя, че сред прословутите обитатели през трийсетте години на ХІХ в. са били Александър Дюма, Йожен Дьолакроа...
Погледът ми се спря върху реда от проспекта, посветен на номер пет. Това бе цитат от 1842 година, който започваше по следния начин:
Два дни, откакто ние се установихме на площад „Орлеан“, улица „Сен Лазар“ № 5. Апартаментът е красив и удобен, но все още не сме го обзавели.
Прочетох набързо още няколко параграфа, докато стигна до името на автора: Жорж Санд. Що се отнася до това „ние“, отговорът открих няколко реда по-долу, в които личеше зле прикрита, белязана от презрение завист:
Маестрото от своя страна се старае и обзавежда великолепен салон на същия площад „Орлеан“ № 9, където да приема своите величествени графини и прелестни маркизи. Маестрото, разбира се, беше Шопен.
Ако приживе Орор бе обитавала тази сграда, вероятно е разполагала със значителни средства. Впрочем не само средства, но и причини да се засели сама тук. Ала от друга страна, бе известно, че след брака й с Давид тя бе напуснала Сен Мало и се бе установила в неговия апартамент на авеню „Мандел“.
За пореден път нещо не се връзваше. Единственото обяснение, което ми мина през ума, бе, че Жан-Франсоа Делбар й направил вложение в недвижимо имущество в столицата. В такъв случай престижът на това място имаше значение. Нотариусът е имал достатъчно солидни доходи, за да може да си позволи подобен разкошен апартамент, а бащата на Орор вероятно е притежавал и достатъчно широка култура, за да може да оцени уникалността на това място. Ала самият факт, че изборът му бе паднал именно на площад „Орлеан“, само на две крачки от улица „Тур де Дам“, продължаваше да ме смущава.