Свечеряваше се и не виждах по каква следа да тръгна оттук нататък. Сякаш всичко вече зависеше от проучванията на Франсоа Маршадо. Едва сдържах нетърпението си и желанието веднага да му позвъня. Вероятно в този момент той се качваше на влака за Сен Мало. Ето защо реших, че е време да изпълня моя дял от договора, който ме обвързваше със заместник-главния редактор на Економист.
Да пиша за Давид така, сякаш все още споделям неговото ежедневие, си беше измама по отношение на времето и на чувствата, които изпитвах към него. Следвайки разумните съвети на Маршадо, описах набързо един негов обичаен ден, като избрах неутралното заглавие: Двайсет и четири часа от живота на Давид Б., генерален директор от САС 40 и владетел на медийна империя. Според желанието на моя работодател не спестих нито една подробност, включително каква паста за зъби използва, придавайки на моя разказ онази клинична безпристрастност и изчерпателност, на която Брет Ийстън Елис дължи литературния си успех:
Всяка сутрин Давид се събужда в шест и двайсет и пет, не и петнайсет или и трийсет, а точно и двайсет и пет. Тогава будилникът му, марка „Черути“, 1881 година, започва да звъни пронизително. Не се протяга, не се излежава, не се чумери преди началото на работния ден. Напротив, скача от леглото, воден от неизчерпаемото желание да се справи с купчината проблеми, препятствия и деликатни решения, които го очакват през следващите дванайсет или петнайсет часа. На всяко от приготовленията му през следващия половин час са отредени пет минути: пет минути бръснене със самобръсначка „Луи Вюйтон“; пет минути душ с гел „Роже & Гале Боа д’оранж“; пет минути за обличане на костюм по поръчка или на блейзер с две копчета „Пол Смит“; пет минути за прическа и парфюмиране с един от шестте вида тоалетна вода, които винаги са на разположение върху лавицата в банята, като предпочита нещо класическо, като „Аби руж“ на „Герлен“ или „О соваж“ на Диор; пет минути за кафе „Малонго Блу Маунтин“ и купа мюсли „Квакер Оуст Лайф“ с бадемово мляко без лактоза и с портокалов фреш, осигурен от майордома; най-сетне пет минути за синхронизиране на неговия айфон 5 с компютъра „Макбук Еър“ и прибиране на папките, донесени у дома предната вечер. В шест и петдесет и пет, или в най-лошия случай в седем, Давид Б. е готов да завоюва света...
Така изписах цели две страници, нахвърляйки един портрет, който, макар че в някои отношения вероятно би предизвикал завист у читателите, като цяло бе доста отблъскващ. Кой ми могъл да мечтае за подобно роботизирано битие, сведено до поредица изпълнявани по хронометър действия и лишени от каквато и да било страст битки?
Това нямаше никакво значение. Подобен начин на живот за мен бе останал в миналото. А и историята на този човек никак не ме интересуваше, тъй като задачата ми бе да го опиша само откъм онези негови страни, които биха предизвикали известен интерес: как у един по-малък брат, и при това сирак като Давид, би могъл да се роди дух на завоевание и морал, неясен като самия му произход.
Препрочетох набързо написаното – в работата си винаги съм се доверявала на първия порив, след което го изпратих на адрес fmarchadeau@leconomiste.fr, без да забравя да поискам потвърждение при получаването, и освен това пуснах есемес, за да го предупредя, че когато се завърне на работното си място, може да открие текста в електронната си поща.
Почти веднага получих отговор:
Благодаря. Публикуване в следващия брой. Не забравяйте да ми съобщите псевдонима, под който ще излезе. ФМ
От изминалата година си бях извлякла поуката, че да повериш съдбата си в ръцете на един-единствен мъж е същинско безумие. Непредпазливост, граничеща с непоследователност, която вече нямах намерение да допускам. Дори от любов, дори това да бяха ръцете на Луи. Предложението за брак и организирането на годежа от моя страна не бе отстъпление, а по-скоро завоевание. Не му се предлагах, а го превземах с щурм. Наистина бях готова на всичко, за да бъде той само мой, но не и слепешката да приема всичко.
Същото се отнасяше и за Маршадо. Това, че го бях привлякла за партньор, но ми пречеше да следвам своя път, да разработя стратегия, основана на собствената ми интуиция. А освен това нищо не ми пречеше да запазя за себе някои сведения и да не ги споделям с него.
Прибра ли се? По чашка в „ТрезОр“? Со.
Не бях се чувала с моята приятелка след телефонния разговор тъкмо преди да потегля за Сен Мало. Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност. Нямах намерение да й разказвам всичко, до което двамата с Маршадо се бяхме добрали, но тя ми липсваше. Липсваше ми нейната жизнерадост. И най-много от всичко здравият й разум, който тя съумяваше да облече в нежност, фантазия и хумор.