Окей. След 20 минути?
Тя пристигна с два пъти по-голямо закъснение от обичайното. Допивах първия коктейл „Монако“, когато най-сетне се появи на по-многолюдната от обикновено тераса, в рокля на цветя, която определено подчертаваше извивките на тялото й.
– Това не е идеалната рокля – бе моят коментар, свързан с опитите й да постигне съвършенство в облеклото. – Но все пак ще свърши работа.
– И твоята си я бива.
Комплиментът й ме изуми: след връщането си не бях имала време да изпера и набързо бях навлякла една рокля с бюстие от гардероба на Орор. Откраднала я бях от миналото.
– Фред знае ли, че излизаш облечена по този начин? – опитах се да отвлека вниманието от себе си.
– Каквото и да си сложа, каквото и да направя, Фред, така или иначе, ще ревнува. Няма нужда да ти напомням що за човек е.
– Е, май преувеличаваш?
– Може и да си права. Освен че постоянно ме ядосва... с него ми е добре.
– Доколкото разбирам, това е голямата любов...
Гримасата, която направи, издаваше смесени чувства. Просто разчитах София да е наясно с Фред, що се отнася до амбициите, които влага в тяхната връзка. Клетият младеж и така бе преживял достатъчно разочарования през последните месеци.
– Като стана дума... Отново се видях с моя анонимен клиент.
Всъщност „видях се“ не бе точната дума. Ала чувствах, че тези тайнствени срещи я възбуждаха много повече, отколкото всички вечери на ресторант-кино-в леглото, прекарани с Фред.
– И все така никаква отличителна черта?
– Не... Впрочем да. Почти сигурна съм, че този път носеше шапка.
– Шапка ли?
– Лятна шапка. Сламена, струва ми се. Остави я на един фотьойл и аз я смачках със задник, когато той ме... Е, спестявам ти подробностите.
Подобна срамежливост никак не подхождаше на моята София. По това можех да съдя до каква степен смущението, което предизвикваше у нея този мъж, надхвърляше обикновената сексуална възбуда. Той носеше със себе си уханието на непознатото и на изненадата, които толкова липсваха на нейното битие, разчетено така, че да свързва двата края, и загрозявано от принудителните компромиси със себе си.
Тъкмо се чудех, че все още не е започнала да ме разпитва за престоя ми в Бретан, когато два мъжки силуета спряха до нашата маса и аз зърнах два чифта мокасини, стъпили върху неравните павета на терасата. Мъжът отляво бе слаб, с напомадена, сресана назад коса, облечен в двуреден костюм и бяла риза, разтворена над косматите гърди. Той решително ми подаде ръка и с безизразен глас, който вече познавах, се представи:
– Добър вечер... Жан-Марк Зерки.
Двете със София отвърнахме на поздрава. Адвокатът хвърли бегъл поглед към деколтето на моята приятелка и веднага след това отново придоби професионално изражение.
Редом с него стоеше Луи, който бе с половин глава по-висок и облечен с обичайната за него изисканост, но далеч по-неуверен. Въпреки това ме погледна така, сякаш искаше да ми каже колко му липсвам и колко съжалява, че се виждаме при подобни обстоятелства. Двамата се изпивахме с очи, сякаш не знаехме как да се държим на публично място. Аз първа сведох поглед.
София също се чувстваше доста неудобно. Очевидно бе, че двамата с Луи ми бяха устроили тази клопка, и обърнала лице към мен, моята приятелка сякаш безмълвно искаше прошка.
Ала когато двете с нея се надигнахме, за да направим място, отношението на Луи към мен явно се промени. След като ме огледа от главата до петите, изненадата му отстъпи място на сдържан гняв. Бе познал роклята, макар и двайсет години по-късно.
– Искате ли да ви оставя? – предложи София, в опит да се измъкне от неудобната ситуация.
– Не, остани.
За да покажа колко съм й сърдита, стиснах с все сили лакътя й. Тя разкаяно придърпа роклята си на стола, сякаш едва сега бе разбрала колко неприлично къса е тя.
Много й бях ядосана, но същевременно се нуждаех от нея. Нямах намерение да споделям с двамата мъже онова, което бях открила по време на моя престой на брега на морето, така че нейното присъствие щеше да ми послужи като алиби. То щеше да ми спести необходимостта да споменавам за съдържанието на сейфа от „Рош брюн“ и новите перспективи, които то разкриваше. Вместо това се съсредоточих върху онова, което би могло да бъде от полза на Зерки за защитата на неговия клиент. Сподавено и цялата разтреперана при мисълта за присъствието на моя любим, който бе толкова близо до мен, че спокойно можеше да протегне ръка и да ме прегърне, най-напред заговорих за Гобер и за връзките му с Давид.