– Това ни е известно още от самото начало – прекъсна ме адвокатът, масажирайки раздразнено тила си. – Гобер яде от ръката на Давид, а той пък се опитва да дискредитира брат си. Това е ясно. Само че не решава нищо. Никой съд няма да обърне внимание на подобни несъстоятелни доказателства.
– В такъв случай... Мисля че мога да ви предложа нещо по-добро.
С преминалия над улицата порив на вятъра сякаш в този момент ни облъхна дъхът на истината, който щеше да отвее всички съмнения и недомлъвки. Той повдигна полите на роклята ми и на роклята на София за радост на похотливите очи, вперени в нас. Луи обаче не сне от лицето ми изпълнения си с упрек и смесени чувства поглед.
Тъй като ме бе предупредил да не предприемам нищо, което би могло допълнително да го компрометира, а освен това ми бе поверил ключа за контролната зала в сутерена, предположих, че знае за съществуването на записите. В такъв случай как бих могла да си обясня удивлението, което замени обичайното му сдържано и непроницаемо изражение, когато описах сцените, които бях видяла върху екрана? Десетки епизоди с Давид в компанията не безброй любовници, до една заснети сред характерния декор на стаите в хотел „Шарм“?
– Да, разбира се, че знам за тези камери – потвърди той, като се стегна, за да запази самообладание.
От вълнение кожата му сигурно се затопли, защото до мен достигна уханието на лавандула и това ме накара да изтръпна от мъчителен копнеж.
– Само че, каквото и да си мислите, тази система не е инсталирана нито от мен, нито от Давид.
– А от кого в такъв случай? – обади се София с обичайната си настоятелност. – Може би от Биг Брадър?
Луи се обърна към приятелката ми и това движение откри част от шията му, където се виждаше татуировката на розовия храст, започващ от рамото му. Не знам дали причина бе меката светлина, която в тази част на деня обливаше терасата, но ми се стори, че розата е някак повяхнала, сякаш мастилото върху кожата бе излиняло.
– В случая бих казал по-скоро Биг Фадър – отвърна той със смутена усмивка. – Цялата тази електроника бе по прищявка на баща ни.
Това обясняваше защо техниката бе стар модел, екраните черно-бели, а пластмасата на командното табло доста износена.
Зерки, който до този момент бе съхранил дискретно мълчание, на свой ред се намеси в разговора:
– И каква е била целта му на времето?
– Никаква определена цел. Предполагам, за да може да следи мен и Давид. Или пък прислугата. Татко страдаше донякъде от параноя. Убеден бе, че конкуренцията го шпионира. Възможно е да е инсталирал система за наблюдение против евентуално проникване в дома и кражба на поверителни сведения.
– И откакто си наследил дома на госпожица Марс, нито веднъж ли не прояви любопитство да огледаш събраните в паметта записи?
– Не – отговори той, като се извърна към мен. – И въобще не съм си представял, че има някаква връзка между тази система и стаите в „Шарм“. Сама знаеш, че съм човек по-скоро на словото, отколкото на образите.
Този прозрачен намек за неговата Азбука и за последните му послания ме накара да се изчервя. Толкова ми се искаше изведнъж да се окажем насаме и неговото същество от плът и кръв да се слее с призрака от моите видения и заедно да ме любят в една грандиозна еротична феерия. Бяхме привикнали да съчетаваме телата си по няколко пъти на ден, а ето че през последните седмици се оказахме жестоко разделени. Дългата нощ, прекарана в Малмезон, ми се струваше толкова далечна...
Пропъдих тези мисли, за да продължа с въпросите:
– Дори с Давид Гарше не си правил записи?
– Просто му показах системата. Когато му споменах за нея, той страхотно се въодушеви. Оставих го да се забавлява сам... След това ми каза, че не е открил нищо особено.
Спомних си как вечерта на празника по повод откриването, свързан с 1830 година, той с такава възбуда предложи да ме заведе в сутерена. Запитах се какво ли е станало с него и с творбите му след посещението на капитан Льошер и неговите ченгета в галерия „Соваж“.
Ненадейно адвокатът се обърна към своя клиент и му заяви сериозно, едва ли не тържествено:
– Луи, ще ви задам много важен въпрос: смятате ли, че на Давид е известно съществуването на тази система за наблюдение? Знае ли той, че е бил заснет в собствения му дом?
– Не мисля. Като деца живеехме в другата сграда, в дома Дюшеноа. Нямахме достъп до дома на госпожица Марс. Едва ли сме влизали там повече от два пъти за десет години, и то винаги придружени от баща ни. Получих ключа от сутерена и влязох там едва след като получих наследството, около година след смъртта на родителите ни. При това Давид нито веднъж не е бил с мен в редките случаи, когато съм слизал долу.