– А след като узнахте какво има там, не сте ли споделяли пред него?
– Никога.
– А той не ви ли е споменавал за това?
– Не.
Отговорът му беше напълно категоричен.
Оставаше следата, която водеше към Арман. Ако старият майордом е бил посветен от Андре, никак не би било чудно той да се е разбъбрил пред Давид. Ала без сама да знам защо, подобна хипотеза ми се струваше малко вероятна, предвид недотам близките отношения между двамата.
Що се отнася до Луи, въпреки че се опитваше да свали от себе си отговорността, все си мислех, че поне известно време се бе възползвал от уредбата и нейните електронни очи... Например когато бе следил мен. Благодарение на камерите се бе промъкнал в интимния ми живот по-близо от когото и да било друг и в резултат ми бе изпращал анонимните бележки, в които ме описваше по най-неприличен начин. Именно така бе прочел в сподавена въздишка върху устните ми думите: „Така няма да ме накараш да се почувствам на седмото небе“.
Ала ако не той бе шпионирал с помощта на камерите в хотел „Шарм“, тогава кой? Кой бе превърнал Давид в мишена на своето болезнено любопитство? Кой бе поел риска, предполагам, пресметнат риск, да съхрани тези записи в твърдия диск на компютъра?
– Защо си я запазил? – осмелих се да запитам накрая аз, разкъсвана между пороя от въпроси и желанието, което се надигаше в мен.
– Моля?
– Системата за наблюдение... Можел си да използваш ремонта, за да я демонтираш. Защо си я оставил?
По стиснатите челюсти разбрах, че съм го подразнила. Опитваше се да го прикрие, като въртеше сребърната дръжка на бастуна между дланите си, сякаш се надяваше той да се превърне във вълшебна пръчка, с чиято помощ да ни накара да изчезнем.
О, Луи! Ти си най-прекрасен именно в тези моменти, когато заприличаш на преследван звяр. Най-силно ме вълнуваш тъкмо когато се почувстваш в опасност. А аз съм готова на всичко, за да те спася.
Ала макар напълно основателен, ясно виждах, че въпросът ми те засегна. Искаше аз да бъда покорна, пламенна, всеотдайна. Не разбираше, че зад моите нападки се крие само и единствено желанието да те обичам целия, такъв, какъвто си, с всички твои драми и тъмни ъгълчета.
– Не зная... Казах си, че един ден може да послужи.
– Е, смятам, че успяхте да ни докажете това – възкликна възторжено Зерки, за да разсее напрежението. – По този начин ще можем да дадем отпор на вашия противник.
Всеки от нас разбираше, че съвкупността от тези доказателства и на първо място записът на Давид с двете руски проститутки ще бъдат напълно достатъчни, за да оневинят Луи в очите на правосъдието и на общественото мнение.
Ала също като преди това Маршадо, адвокатът на Луи охлади ентусиазма:
– Все пък ви приканвам към предпазливост и сдържаност. Ако искаме да съхраним силата на тези документи, те трябва да останат поверителни до процеса по делото „Дьолакроа“ пред Апелативния съд.
След това повтори тактиката, предложена от журналиста, излагайки най-подробно бъдещите процедури, подчертавайки отделни части от речта си с мрачни, вторачени погледи като учител, който мъмри учениците.
Изслушах натруфените му думи като послушно дете и реших да не споменавам пред тях за разследването, което водех заедно с Маршадо. Накрая, докато останалите размишляваха върху чутото, аз все пак се обадих:
– Разполагаме и с друго преимущество по отношение на Давид.
– Какво? – зачуди се Зерки.
– Блогът... Или поне представата, която той все още има за него.
– Тоест?
– Той все още е убеден, че аз смятам този блог за дело на Луи.
– След като не можем да докажем, че това е негова работа... Няма да ни послужи за нищо.
– Именно в това е работата. Мисля, че бих могла да го разоблича.
С няколко думи им описах играта на Фред и Франки, моите ангели хранители информатици, и препятствията, на които тримата се бяхме натъкнали.
– Ако добре ви разбирам – обади се адвокатът, – единственият начин да бъде доказано съучастието на Давид е да бъде открита неговата парола за достъп до неговия компютър?
– Точно така.
– А това не може ли да бъде направено дистанционно? – подсказа София.
Главата на орела от дръжката на бастуна се въртеше все по-бързо в ръцете на Луи, сякаш всеки момент щеше да го изпусне на земята. Вече не криеше раздразнението си, а успяваше само да го сдържи. И колкото по-силно ставаше то, толкова по-дълбока ставаше между нас пропастта, която аз се надявах да запълня с една целувка. Или може би с безброй целувки.