Очевидно ровенето в техните семейни тайни му причиняваше болка. Може би също така видът на моята рокля, благодарение на която вероятно приличах повече от всякога на нея, на бледата сянка, останала от неговата някогашна любов. Или може би нервите му бяха опънати до крайност от мисълта за предстоящата решителна схватка с неговия брат след толкова години съперничество?
– Според въпросния Франки лаптопът на Давид е снабден с всевъзможни защити срещу проникване. Ще бъде изключително трудно да влезем в него от дистанция.
– И по-конкретно каква възможност ни остава?
– Да го накараме да продължи да вярва, че той води играта. И да влезем в компютъра му, когато го няма у дома.
– Това означава отново проникване с взлом в неговото жилище – въздъхна Зерки.
– Няма да има никакъв взлом... тъй като имам ключ.
Ала детинският ми победен възторг не успя нито да убеди, нито да успокои Луи. Той стана изведнъж, едва не пре-обърна нестабилната масичка и просъска в лицето ми:
– Забранявам ти!
– Забраняваш ли ми? – сопнах му се изчервена аз.
– Чудесно ме разбра. И дума не може да става отново да влизаш във връзка с Давид!
При това дори не му бях споменала, че съм вечеряла с брат му и че поне за момент бяхме възобновили отношенията си.
Не му бях споменала и за хилядата евро, които Давид ми бе заел и които все още не му бях върнала.
Не бях... Не разкрих и онова, което бях изровила за него в Сен Мало и в Динар, за вестникарските статии и актовете за раждане, за снимката с издълбаното в дървото сърце и за картата от взаимоспомагателната каса... За неясното минало, което надничаше от друга една снимка с коледна елха и където вероятно се криеше ключът към загадката.
– Нямам намерение да влизам във връзка с него – плахо се защитих аз, съкрушена от гнева му. – Просто ще вляза в неговия дом. Не е същото.
– За мен е същото! – избухна той. – Същото е!
Докато се обръщаше, бастунът му едва не събори чашите, които все още трепереха от разклатената маса. После се изгуби в полумрака на тясната улица, като накуцваше още по-силно поради неравния паваж. Доста мрачен образ на онзи слънчев Луи, когото толкова силно обичах.
Под слисаните погледи на замаяните от изпития алкохол клиенти аз на свой ред станах и след като се опрях за момент в масичката, за да запазя равновесие, се провикнах след него:
– Няма да избягаш! Чуваш ли? Можеш да си отидеш... но няма да можеш да избягаш!
Да избяга от какво? От мен? От моя гняв? Или може би от онова изчерпателно и може би окончателно обяснение, което ми дължеше и което щеше веднъж завинаги да заличи преградата от свян и болка, което неговото минало бе издигнало между нас?
24.
Ярост. Не, по-скоро униние. Или може би нещо друго. Умора, чувство, че всички битки са предварително изгубени, а най-безнадеждната от тях е опитът да бъдат променени другите. Никой никого не може да промени. Особено пък човек като Луи.
– Ел! Ел, мамка му! Върни се!
Зерки пригласяше на София:
– Върнете се! Той не знае какво говори. Не е наясно...
Зарязах моята приятелка заедно с напомадения мъж, без да ме е грижа за нейните утешителни прегръдки и за неговите настоятелни призиви. След няколко непохватни крачки, подобни на куцукането на моя любим, свалих леките обувки, за да мога да вървя по-лесно, за да избягам от този досадник и от предателката. Изкачих на бегом седемдесет и петте стъпала до моето убежище на шестия етаж и се хвърлих в леглото. Плаках, плаках на воля, докато изплаках всичките си сълзи. С боси нозе и беззащитно сърце.
Да спася Луи от брат му, да спася Луи от самия него... Това бе едно и също и започвах да си мисля, че задачата е непосилна за мен. Аз бях просто Анабел Лоран от Нантер, озовала се по силата на обстоятелствата в тази гарсониера в квартала Маре. Същинско безумие бе да се опитвам да поправя сама едно сложно и противоречиво минало, белязано от злополуки, мъртъвци, прекършени съдби, озлобление и неосъществени блянове. Сега вече виждах ясно границата на моите възможности. Дори с помощта на Маршадо цял живот нямаше да ми стигне, за да разплета това кълбо от драми и мелодрами.
В този момент сянката на Луи направи опит да разбие вратата. Успях да я отблъсна, поне в мислите си. В същото време умирах от желание да почувствам тялото му до мен, в мен, без да се налага да прибягвам до юмрука си и до анонимни пръсти. Писна ми от миражи. Желаех него, истинския Луи. Обзета от надежда, вулвата ми вече се разтваряше, когато: