Знам, че е късно. Мога ли все пак да ви позвъня?
Бях по-скоро изненадана, отколкото обезпокоена от обаждането на Франсоа Маршадо. Очаквах новини от него най-рано на следващата сутрин. По това време той вероятно едва бе слязъл на гарата в Рен. Натиснах копчето за автоматично набиране и той вдигна почти веднага:
– Маршадо.
– Добър вечер, Франсоа. Ел е.
– Ел! Нали не съм ви събудил?
Погледнах към часовника на микровълновата фурна в кухненския бокс и едва сега си дадох сметка, че съм била задрямала. Двайсет и три и четирийсет и седем. Бях спала близо час.
– Не, не... Не се притеснявайте. В хотела ли сте?
– Още не. Намирам се в префектурата в Рен.
– По това време? – възкликнах стреснато аз.
– Една приятелка на моя приятел се съгласи да ми отвори архива на Отдела за медико-социални грижи. Реших да се възползвам от това, за да мога още утре сутринта да замина за Сен Мало.
Представих си как е действал в началото на кариерата си като разследващ журналист, когато е ценял всяка минута и не е пренебрегвал нито един източник.
Въпреки професионалната закалка би трябвало да доловя в гласа му леката досада от неблагодарната работа, с която се бе захванал, особено по това време на денонощието. Напротив, в тона му се четеше по-скоро припряност и възбуда.
– Попаднахте ли на нещо интересно?
Глупав въпрос.
– Може да се каже – отвърна той с подчертано загадъчен тон. – Ще добавя дори, че онова, което липсва, е толкова интересно, колкото и документът, който е в момента пред очите ми.
– И какъв е той?
– Пълният акт за раждане на Давид в регистъра на Отдела в Ил е Вилен!
Изпитваше почти садистично удоволствие да ми съобщава за разкритията си капка по капка.
– Е, и? – подканих го аз да прескочи тези заобикалки.
– Наистина е роден на 5 януари 1969 година, което вече ни беше известно. Бил е осиновен от Андре и Ортанс Барле на 28 ноември 1976 година, когато е седемгодишен.
– Добре... Но, както сам казахте, това вече го знаем.
Чух в слушалката как разгръща широката и тежка страница на регистъра.
– Постъпил е в Сен Броладр на 11 март 1972 година, след като е прекарал няколко седмици във временни приемни семейства.
– И известно ли е как се е озовал там?
– Не. При вписването му не са указани никакви подробности около смъртта на родителите му. В замяна на това разполагаме с фамилията им.
– Фамилията? – възкликнах аз, без да мога да сдържа нетърпението си.
– Ако се вярва на името, с което е вписан Давид при осиновяването, биологическите му родители са господин и госпожа Льобурде.
Скочих като ужилена от леглото. Чувала бях това име. Известно ми бе, но не можех да свържа с него нито лице, нито някакъв спомен. Защо ми звучеше така познато?
Напразно оглеждах предметите в стаята, сякаш някой от тях щеше да ми подскаже. Това обаче не се случваше. Отговорът бе на върха на езика ми, пред очите ми, и все пак...
– Льобурде? – повторих най-сетне аз, обзета от колебание.
– Да, защо? Познавате ли ги?
– Не... не зная. Не съм сигурна.
Чувах дишането му в слушалката.
– Това име ви говори нещо, но не можете да си спомните откъде го знаете... Или се лъжа?
– Не... напълно прав сте.
– Ако това може да ви помогне, имайте предвид, че осемдесет процента от неотдавнашните ни спомени са от визуален източник. Затова, ако нещо ви убягва, припомнете си всичко написано, което е минавало пред погледа ви през последните дни. Списания, книги, рекламни проспекти, надписи от телевизионния екран...
В много отношения и особено що се отнася до подобни тънкости, Маршадо ми напомняше Ален Бернардини, мустакатия преподавател от университета. Запитах се дали двамата не се познават. Без съмнение се бяха срещали поне няколко пъти, тъй като светът на печатните медии не бе чак толкова голям.
Опитах се да приложа тази мнемотехника, като започнах да изреждам в паметта си всички текстове, които напоследък бяха попадали пред очите ми. Стигнах дори до проспектите и менюто в кафенето до плажа в Динар...
– ... може би е нещо съвсем незначително, като крайпътни табели, названия на улици, имена или адреси върху пощенски пликове – продължаваше той в опит да ме насочи.
– Писмата! – прошепнах изведнъж аз.
– Писма ли? Какви писма?
– В хотел „Шарм“... Там има някаква жена, която получава писма. Грумът Изиам на няколко пъти се заблуди и ги даде на мен.