– Съжалявам, не ми се щеше да правя това тъкмо в деня, когато се нанасяте... Но Давид настоя всичко да приключи веднъж завинаги.
– Разбирам. Не се притеснявайте.
– Отношенията й със Синус и Косинус си останаха все така напрегнати през последните месеци. Миналата седмица сбиванията им принесоха нова жертва.
– Жертва ли? – престорено се разтревожих аз.
– Китайска ваза от династията Мин, наследство от баща му Андре.
Давид би могъл да понесе цели контейнери подобни жертви. Така че чутото не ме развълнува кой знае колко.
– Анабел, не знам как да започна...
Той подръпваше края на вълнената жилетка, както момиченце би сторило с полата на рокличката си.
– Тогава по-добре не започвайте – прекъснах го по-рязко, отколкото би ми се искало.
– ... Има обстоятелства, които ни свързват въпреки случилото се.
Беше толкова трогателен, че не обърнах внимание на голямата черна кола, която мина зад гърба му и спря десетина метра по-нататък.
– Зная това...
– Бих искал да кажа, че въпреки гнева на Давид продължавам да храня към вас най-топли чувства.
– Нормално е да сте привързан и към Луи – уклончиво отвърнах аз.
– Не само към Луи – настоя Арман. – Към вас също.
При тези думи ме привлече към себе си и непохватно положи две целувки на бузите ми. Това бе толкова неочаквано, че едва не изпуснах клетката с Фелисите, която измяука недоволно. Той тъкмо ме пускаше, когато някой го повика, почти изкрещя откъм улицата. От луксозната кола се чу хлопване на врати и до нея се появиха две стройни, изискани фигури.
– Арман!
Беше Давид, стегнат в безупречен костюм, с вдигната брадичка и мрачен поглед, в контраст с ясното небе. До него стоеше Алис, по-русокоса и студена от всякога.
Дръпнах се от Арман и трескаво започнах да ровя в чантичката си, за да намеря ключа от входа на дома Дюшеноа. През цялото това време го бях задържала у мен в очакване на удобен случай, за да го върна на собственика. От друга страна, не ми се щеше да се срещам с Давид, нито пък да пусна ключа в пощенската кутия.
Накрая го открих и се опитах да го пъхна в ръката на майордома, но той бързо я отдръпна. Сетне примигна няколко пъти с очи, сякаш искаше да ми каже: „Задръжте го, никога не се знае“.
Зад гърба на стареца, само на няколко крачки от нас, Давид отново изджавка господарски, недоволен от неподчинението на своя слуга. Дори не поглеждаше към мен, стараейки се да игнорира присъствието ми.
– Арман!
Майордомът най-сетне се обърна с умора в очите.
– Не се бавете, ако обичате – добави по-меко Давид. – Съседството не е това, което беше.
Прегърна Арман през раменете, сякаш прибираше своя собственост, и го отведе до вратата на съседната сграда, без да отправи към мен нито дума.
След него пое и Алис, размахвайки чантичка, очевидно купена от авеню „Монтен“, а на устните й бе замръзнала усмивка на едва сдържан триумф. „Погледни, сега вече всичко това е мое“, говореше всяко движение на полюляващите се бедра над високите токчета, които едва намираха къде да стъпят върху неравния паваж. Накрая и тя на свой ред влезе в съседния дворец.
– Хайде – обърнах се аз към котката. – Прибираме се у дома.
Влязох и видях, че двамата ми приятели са слезли в хола, за да ме посрещнат.
– Всичко наред ли е, красавице? Много си бледа...
– Да, да, всичко е наред.
– Да не си видяла призрак? – обади се Фред.
– Кажи-речи... – намръщих се аз.
– Срещнала си Давид! Само не ми казвай, че той е дошъл лично да ти донесе животинчето.
Заех се да пусна Фелисите, за да избягна темата и да се спася от обстрела на техните въпроси.
– Да... Е, не. Не беше той. Донесе ми я Арман.
– Тоя открай време ми се е струвал съмнителен – включи на новата тема София.
– Защо? – удивих се аз.
– Знам ли? Просто вътрешно усещане... Ето например, в деня на твоята „сватба“...
При тези думи тя нарисува с пръсти във въздуха огромни кавички.
– ...когато на всички стана ясно, че няма да се върнеш...
– Е, и какво?
– Нямам представа. Стори ми се някак облекчен.
– Това е, защото си е казал, че ще има по-малко работа и главоболия, ако доставчикът прибере ястията, преди да са били разопаковани – предположи Фред, в опит да разсее атмосферата.
– Много хитро! – изкикоти се приятелката ми. – А тебе големият шеф още ли не те е разкарал?
Въпросът на София беше напълно уместен и освен това имаше предимството, че отклонява вниманието от мен. Положението на Фред като звукооператор в БТВ си оставаше загадка. Дори след като бяха уволнили Луи и мен, той бе запазил мястото си и сякаш нищо не го заплашваше. Всяка сутрин очакваше да си получи заповедта и всяка вечер се прибираше спокоен за утрешния ден. Целият екип хвалеше работата му, а най-близките му колеги, които, естествено, бяха в течение на миналата му любовна история с бившата-бъдеща госпожа Барле, го наричаха „късметлията“.